До обед работихме непрекъснато и трескаво. Ето че Сам Хокинс дойде при мене и изръмжа:
— За съжаление трябва да ти прекъсна работата, сър, защото изглежда, че кайовите са решили да правят нещо с пленниците си.
— Нещо ли? Това е много неопределено. Не знаеш ли какво?
— Мога да предположа, ако не се лъжа. Канят се да ги умъртвят на кола на мъчението.
— Кога? По-късно или скоро?
— Разбира се, че скоро. Иначе нямаше да идвам сега при тебе. Започнаха приготовления, от които си правя заключение, че апачите ще бъдат измъчвани в най-скоро време.
— Къде е вождът?
— Сред воините си.
— Тогава трябва да го подмамим настрана. Ще се заемеш ли с това, Сам
— Да. Но как?
Хвърлих изпитателен поглед към лагера. И кайовите не се намираха вече на мястото, на което лагерувахме вчера. Бяха ни последвали по време на измервателните ни работи и сега се бяха разположили в края на малка горичка сред прерията. Ратлър с хората си беше при тях, а Сам се беше навъртал досега наоколо, за да може да ги наблюдава; в същото време Стоун и Паркър бяха останали при нас. Между червенокожите и мястото, където се намирах в момента, растяха храсти, които бяха добре дошли в случая, защото не позволяваха на кайовите да виждат какво става при нас. Предложих на Сам:
— Кажи му просто, че имам да му съобщавам нещо, но не мога да си зарежа работата! Сигурно ще дойде.
— Да се надяваме. Но ако вземе неколцина от хората си?
— Ще ги предоставя на тебе, на Стоун и на Паркър. С него ще се заема аз. Пригответе си ремъци, за да може да ги вържете! Трябва да свършим тази работа бързо, но по възможност спокойно.
— Well! Не знам дали това, което си намислил да вършиш, е правилно, но тъй като междувременно не ми идва нищо по-добро наум, нека бъде така. Рискуваме живота си. И понеже нямам желание да умирам, ми се струва, че все пак ще успеем да се отървем сравнително леко, хи-хи-хи-хи!
Като се смееше по своя типичен начин, тихичко, като че ли на себе си, той се отдалечи. Моите колеги работеха наблизо, но въпреки това не успяха да чуят разговора ни. Смятах за излишно да им казвам какво мисля да правя, понеже бях убеден, че щяха да ми попречат да изпълня плана си. За тях животът им беше много по-ценен от живота на пленените апачи.
Твърде добре схващах колко много рискувам в случая. Имах ли право да въвлека в тази опасност Дик Стоун и Уил Паркър, без предварително да съм им съобщил? Не. Попитах ги дали желаят да останат извън играта. Отговорът им беше такъв, какъвто очаквах.
— А ти какво си мислиш, сър! — извика Дик Стоун възмутено. — Да не ни взимаш за вагабонти, които изоставят другаря си, щом е в опасност? Това, което си замислил, е един истински, типичен уестмански номер, в който ще участваме с удоволствие. Нали, старий Уил?
— Да — кимна Паркър. — Ще ми се все пак да видя дали ние четиримата сме онези, които биха могли да излязат срещу двеста индианци. Отсега се радвам на картината, когато те с рев ще ни приближат, но няма да посмеят и с пръст да ни докоснат!
Аз продължих да си работя спокойно, без да се оглеждам, докато след известно време Стоун ми извика:
— Приготви се, сър! Идват.
Обърнах се. Сам се приближаваше с Тангуа. За съжаление го придружаваха трима червенокожи.
— За всеки има по един човек! — казах аз. — Ще се заема с вожда. Дръжте вашите хора за гърлото, за да не могат да викат; изчакайте да започна пръв. Не ме изпреварвайте!
Тръгнах срещу Тангуа с бавни крачки; Стоун и Паркър ме последваха. Срещнахме се на такова място, че останалите кайови не можеха да ни виждат поради вече споменатите храсти. Лицето на вожда изразяваше гняв и той изръмжа:
— Бледоликият, когото наричат Олд Шетърхенд, е изпратил да повикат Тангуа. Забравил ли си, че той е вождът на кайовите?
— Не.
— Тогава ти трябваше да дойдеш при него, вместо той да идва при тебе. Но тъй като си от кратко време в тази страна и тепърва ще трябва да се учиш как да се отнасяш с един вожд, Тангуа ще ти прости тази твоя грешка. Какво имаш да ми казваш? Говори кратко, защото вождът няма време!
— Каква толкова бърза работа имаш?
— Искаме да накараме кучетата апачи да завият.
— Кога?
— Сега.
— Защо бързате толкова? Мислех, че ще вземете пленниците като заложници чак до вашите вигвами и едва там ще ги вържете за кола на мъчението в присъствието на вашите жени и деца.
— Така искахме, но те ще попречат на военния поход, който сме предприели. Затова трябва да умрат още днес.
— Моля те да не вършиш това!
— Няма какво да ме молиш! — кресна ми той.