— Не можеш ли да говориш учтиво, както аз разговарям с тебе? — попитах го спокойно. — Изказах само една молба. Ако исках да ти заповядам нещо, може би щеше да имаш повод да бъдеш груб.
— Тангуа не иска да чува от вас нищо — нито заповед, нито молба. Никой бледолик не може да го накара да промени решението си.
— А може би все пак може! Имате ли право да убивате пленниците? Отговорът ти не ми е нужен, защото той ми е известен предварително и не искам да споря с тебе. Но има разлика в това, как ще убиеш човек — дали ще бъде бързо, или ще го измъчваш бавно, докато умре. Ние няма да разрешим да се случи подобно нещо в наша близост.
Тогава вождът изпъна тялото си и отвърна презрително:
— Няма да разрешите ли? Ти за какво ме смяташ? В сравнение с Тангуа ти си една жаба, която иска да се мери с мечката на Скалистите планини. Пленниците са наша собственост и вождът ще прави с тях каквото си иска.
— Те са в ръцете ви само благодарение на нашата помощ и затова имаме еднакви права над тях. Ние искаме да останат живи.
— Искай, каквото си щеш, бяло куче! Тангуа се смее над думите ти!
Той се изплю пред мене и се обърна да си тръгне. Но точно тогава го улучи юмрукът ми така, че той се строполи на земята. Ала черепът му се оказа твърд. Не го бях зашеметил напълно и той се опита да се изправи. Затова трябваше да се наведа и да му нанеса още един удар, при което за един момент не можех да виждам какво правят другите. След като го бях ударил втори път и се изправих, забелязах, че Сам Хокинс беше коленичил върху един червенокож и го бе сграбчил за гърлото. Стоун и Паркър тъкмо поваляха втория. Третият бягаше към своите и крещеше високо: Притекох се на помощ на Сам. След като вързахме неговия кайова, Дик и Уил бяха готови вече и с другия.
— Не постъпихте много хитро — казах им аз. — Защо оставихте третия да избяга?
— Защото се хвърлих тъкмо върху онзи, когото и Стоун беше взел на мушка — отвърна Паркър. — Така загубихме само две секунди, но това беше достатъчно за онзи юнак да си плюе на петите.
— Няма значение — успокои ни Сам Хокинс. — Единствената последица ще бъде, че танцът ще започне малко по-рано. Няма смисъл да си блъскаме главите повече над това. След две или три минути червенокожите ще бъдат тук. Трябва да се погрижим за свободно поле между тях и нас!
Завързахме бързо и вожда. Земемерите бяха наблюдавали с нарастващ страх нашите действия. Главният инженер се приближи до нас с няколко скока и извика ужасен:
— Хора, какво ви е прихванало! Какво са ви направили индианците? Сега всички сме осъдени на смърт!
— Наистина сте осъден, сър, в случай че не се присъедините бързо към нас! Ние ще ви защитим!
— Вие ли ще ни защитите? Но това е…
— Мълчете! — прекъсна го дребният ловец. — Ние знаем добре какво правим. Ако не бъдете на наша страна — загубени сте. И така, бързо!
Сграбчихме тримата завързани индианци и ги отнесохме веднага на известно разстояние в откритата прерия, където се спряхме и ги сложихме на земята. Банкрофт и трима земемери ни бяха последвали. Бяхме избрали сегашното си място само защото се чувствахме по-сигурни на открит терен, където погледът ни стигаше надалече.
— Кой ще говори с червенокожите, когато дойдат? Може би аз? — попитах Сам.
— Не, сър — каза той решително. — Ще говоря аз, защото ти едва разбираш полуиндианската реч, с която ще си служим. Само ще ме подкрепиш в подходящия миг, като си дадеш вид, че се каниш да забиеш ножа си във вожда!
Едва беше изрекъл тези думи и до ушите ни долетя гневният рев на кайовите, а след няколко мига ги видяхме да се появяват край храстите, които, така да се каже, ни бяха служили като завеса. Те минаха покрай тях и се втурнаха към нас. Понеже някои от тях бяха по-бързи от другите, те не се движеха вкупом, а образуваха една доста разтеглена верига от тичащи фигури. Това беше благоприятно за нас, защото иначе щеше да ни бъде много по-трудно да спрем една толкова гъста маса от хора.
Сам Хокинс излезе няколко крачки напред и им направи знак с двете си ръце да спрат. Чух, че им извика нещо, но не разбрах думите му. Те не предизвикаха веднага желаното от него въздействие, но след като ги повтори няколко пъти, забелязах, че първите кайови се спряха. Индианците, които тичаха след тях, последваха техния пример. Сам им заговори нещо, като сочеше с ръка непрекъснато назад, към нас. Тогава аз подканих Стоун и Паркър да изправят вожда на крака и замахнах с ножа си към него застрашително. Кайовите нададоха викове на уплаха.
Сам продължи да им говори. След това от насъбраните индианци се отдели един червенокож, вероятно някой втори вожд, който се приближи към нас заедно със Сам с бавни крачки, изразяващи достойнство. Когато те бяха вече при нас, Сам посочи към тримата ни пленници и каза: