— Виждаш, че си чул от мене истината. Те са в ръцете ни. Вторият вожд огледа тримата, като едва сдържаше задушаващия го гняв. След това каза:
— Двамата воини са още живи, но ми се струва, че вождът е мъртъв!
— Не е мъртъв. Юмрукът на Олд Шетърхенд го събори на земята; затова съзнанието му го е напуснало, но скоро ще се върне. Остани дотогава при нас! Когато вождът дойде на себе си и може пак да говори, ще направим заедно съвещание. Но ако някой от кайовите вдигне оръжието си срещу нас, ножът на Олд Шетърхенд ще прониже сърцето на Тангуа!
— Как може да се държите враждебно към нас, когато сме ви приятели!
— Приятели? И ти сам не си вярваш на думите!
— Защо? Нима не пушихме заедно лулата на мира?
— Да, но на този мир нямаме никакво доверие.
— Как така?
— Нима кайовите имат обичай да обиждат своите братя и приятели?
— Не.
— Е, но вашият вожд обиди Олд Шетърхенд и следователно не можем да гледаме на вас като на наши братя. Но виж — той се раздвижи!
Тангуа, когото Стоун и Паркър бяха сложили пак на земята, наистина се беше размърдал. Скоро отвори очи и започна да ни оглежда един подир друг, като че ли трябваше най-напред да си спомни за последните събития. След това, изглежда, съзнанието му полека-лека се възвърна напълно.
— Уф,уф!- Той се опита да скочи. — Олд Шетърхенд удари Тангуа. Кой го върза?
— Аз — обадих се аз.
— Свалете ремъците ми. Вождът ви заповядва!
— Преди малко ти не послуша молбата ми, а сега аз няма да послушам заповедта ти! Изобщо не можеш да ни заповядваш!
Очите му ми хвърлиха гневен поглед.
— Мълчи, хлапе, иначе Тангуа ще те смачка! — изскърца със зъби той.
— Мълчанието би подхождало повече на теб. Преди малко ме обиди и затова ударът ми те изпрати на земята. Олд Шетърхенд не оставя ненаказани думи като «жаба» и «бяло куче». Ако не бъдеш учтив, може да си изпатиш още по-лошо.
— Тангуа настоява да бъде освободен! Ако не се подчиниш, воините ми ще ви унищожат от лицето на земята!
— Не ставай смешен! Ти ще бъдеш първият, който ще загине, защото чуй какво ще ти кажа: там стоят твоите хора. Ако един-единствен от тях направи крачка, за да се приближи до нас без разрешението ни, острието на този нож ще прониже сърцето ти. Хау!
Допрях ножа си до гърдите му. Той трябваше да разбере, че се намира в наша власт, а и вероятно не се съмняваше, че в случай на нужда ще изпълня заплахата си. Настъпи мълчание, по време на което очите му се въртяха диво в орбитите си, сякаш искаха да ни унищожат с поглед. После той направи усилие да овладее гнева си и попита вече значително по-спокойно:
— Какво искаш от Тангуа?
— Нищо друго освен това, за което те бях помолил преди: апачите не бива да умрат на кола на мъчението.
— А вие може би ще поискате изобщо да не ги убиваме?
— Правете с тях по-късно каквото си искате. Но докато сме заедно, не бива да им се случва нищо лошо!
Той замълча отново известно време. Въпреки боите, които покриваха лицето му, можеше да се забележи как по него пробягва изразът на гняв, омраза и злорадство. Очаквах споровете и пренията между нас двамата да продължат по-дълго време и ето защо се учудих немалко, когато той внезапно от стъпи.
— Желанието ти ще бъде изпълнено. Да, дори Тангуа ще извърши и нещо повече, ако се съгласиш с предложението, което той ще ти направи.
— Какво е това предложение?
— Най-напред вождът трябва да ти каже, че не се страхува от ножа ти. Няма да посмееш да го убиеш, защото ако го сториш, само за няколко мига ще бъдете разкъсани от воините ми. Колкото и да сте храбри, не можете да победите двеста противници. Затова Тангуа се смее на заплахата ти, че ще го убиеш. Той спокойно би могъл да каже, че няма да изпълни желанието ти и въпреки това не би му сторил нищо. Все пак кучетата апачи няма да умрат на кола на мъчението. Тангуа дори ти обещава, че ние изобщо няма да ги убием, ако се съгласиш да се бориш за тях на живот и смърт.
— С кого?
— С един от нашите воини, който ще бъде определен от вожда.
— С какво оръжие?
— Само с нож. Ако той те убие, и апачите ще трябва да умрат. Ако ти го убиеш, тогава те ще останат живи.
— И ще ги пуснете на свобода?
— Да.
Наистина през ума ми мина мисълта, че той крои нещо нечестно. Вероятно ме смяташе за най-опасния от всички присъстващи бели и искаше да ме обезвреди; защото беше съвсем ясно, че той щеше да избере някой майстор във воденето на бой с ножове. Въпреки това аз не се поколебах нито за миг.