С дръжката на томахок беше начертана в пясъка една твърде голяма осмица и вождът ни подкани да заемем местата си в нея. Бързия нож ме огледа с презрителен поглед и каза на го-ре-долу разбираем английски:
— Тялото на този бледолик, трепери от страх. Ще се осмели ли такъв слабак да прекрачи линията на начертаната фигура?
Едва бе изрекъл тези думи и аз се озовах в онази част от осмицата, която беше разположена на юг. Това беше добре обмислен ход. По този начин оставих слънцето зад гърба си, докато лъчите му огряваха лицето на червенокожия и го заслепяваха. Някой може да нарече постъпката ми измама, но Метан-аква ми се подиграваше и лъжеше, като твърдеше, че тялото ми треперело от страх. Сега това му беше наказанието. Изобщо всяка чувствителност тук би била съвсем не на място. Ужасно е да бъдеш принуден да убиеш човек, но в случая и най-малкото снизхождение щеше да ми струва живота и ето защо бях твърдо решил да убия този Самсон. Бях останал хладнокръвен въпреки телосложението му и въпреки многозначителното му име, просто защото нямах основание да се смятам за лош фехтувач, въпреки че сега стоях за първи път срещу противник с нож в ръка.
— Той наистина се осмели! — подигра ми се червенокожият. — Ножът ми ще го унищожи. Великия дух ми го дава в ръцете, след като му е отнел разсъдъка.
Индианците обичат подобни встъпителни речи. Щяха да ме помислят за страхливец, ако не бях отговорил. Затова казах:
— Ти се биеш с устата си, но аз съм застанал тук с ножа си. Заеми мястото си, ако не те е страх!
При тези думи той се намери с един скок в другата част на осмицата и извика гневно:
— Да се страхувам ли? Метан-аква се страхувал! Чухте ли, воини на кайовите? Но той ще отнеме живота на това бяло куче още с първия удар на ножа си!
— Моят първи удар ще ти отнеме живота. А сега мълчи! Всъщност не трябва да се казваш Метан-аква, а — Braggart.
— Braggart, Braggart! — повтори кайовът крещейки. — Чухте ли, мои братя? Това означава на нашия език «Аватйа»! Този смърдящ койот се осмелява да хули Метан-аква! Добре, нека лешоядите разкъсат вътрешностите му!
Тази заплаха беше голяма непредпазливост от негова страна, дори направо казано глупост, защото той се издаде как смята да употреби оръжието си. Вътрешностите ми! Следователно по всяка вероятност не можех да очаквам удар в сърцето, а замах с ножа от долу на горе, за да разпори корема ми!
Стояхме толкова близко един до друг, че всеки от нас трябваше само малко да се наведе напред, за да достигне противника с ножа си. Той впи поглед в лицето ми. Дясната му ръка висеше отвесно надолу. Държеше ножа си така, че малкият му пръст бе обхванал края на дръжката му, а острието стърчеше отпред между палеца и показалеца. Металическото острие беше обърнато с тъпата си страна надолу. Следователно той наистина имаше намерение — както и бях предположил — да замахне отдолу нагоре, защото, който удря отгоре надолу, държи ножа точно обратно, т. е. краят на дръжката се намира при палеца, а острието стърчи от юмрука при малкия пръст.
И така знаех посоката на нападението му. Сега най-важното нещо беше времето. Известно е, че в зениците на човек, който изведнъж взима решение да действа бързо, малко преди това се наблюдава едно особено, светкавично потрепване. Притворих леко клепачите на очите си, за да намаля бдителността на противника си, но в същото време го наблюдавах извънредно внимателно през ресниците си.
— Хайде, удряй, бял страхливецо! — покани ме той.
— Не дрънкай пак, а действай, червенокож хлапако! Това беше обида, след която щеше да последва или гневен отговор, или нападение. Последва второто. Едно светкавично и краткотрайно разширяване на очите му ми извести решението за атака и в следващата секунда дясната му ръка нанесе мощен удар напред и нагоре, за да ми разпори корема. Ако бях очаквал удар отгоре надолу щях да бъда загубен. Но сега отбих с лекота нападението му и с бързината на мисълта нанесох удар с ножа си надолу и му разрязах ръката от лакътя до китката.
— Куче краставо! — изрева той, като отдръпна ръката си и изпусна ножа от болки и уплаха.
— Не говори, а се бий — му казах отново, като замахнах мощно с ръка. В следващия миг острието на ножа ми се заби до дръжката в сърцето му. Моментално го изтеглих обратно. Ударът беше толкова сполучлив, че бях изпръскан от струя кръв, дебела колкото един пръст. Великанът се олюля, опита се да извика, но от гърдите му се изтръгна въздишка, подобна на стенание, и той рухна мъртъв на земята.