Индианците нададоха гневни викове. Само един от тях беше мълчалив — Тангуа. Той се приближи, наведе се над противника ми, опипа ръбовете на раната, изправи се и ме огледа с поглед, който не можах да забравя дълго време. В него бяха смесени ярост и ужас, страх и възхищение. След това той се накани да си тръгне, без да каже нито дума. Аз обаче го задържах.
— Виждаш ли, че още стоя на мястото си? Но Метан-аква е напуснал своето място и лежи извън очертанията на фигурата, определена за борбата. Кой е победител?
— Ти! -изсъска той побеснял и се отдалечи. Но едва бе направил пет или шест крачки, когато се обърна и процеди през зъби: — Ти си бял син на Злия дух. Трябва нашият жрец да отнеме магията ти и тогава ще ни дадеш живота си на всяка цена!
— Жрецът ви може да прави, каквото си иска, но ти трябва да изпълниш дадената си дума!
— Каква дума? — попита той подигравателно.
— Че апачите няма да бъдат убити.
— Няма да ги убием: Тангуа ти обеща и ще го изпълни.
— А ще ги освободите ли?
— Да, ще получат свободата си. Каквото каже вождът на кайовите, то става винаги.
— Тогава сега ще отида с моите приятели да сваля ремъците на пленниците.
— Аз ще свърша тази работа, когато му дойде времето.
— Дошло е вече. Дошло е, защото победих.
— Мълчи! Говорихме ли преди за времето?
— Не сме го уточнявали, но се подразбира, че…
— Мълчи! — изкрещя ми той отново. — Времето ще бъде определено от Тангуа. Ние няма да убием кучетата апачи. Но какво ще бъдем виновни, ако те умрат, като не получат нищо за ядене и за пиене? Нима ще бъде виновен вождът, че ще умрат от глад и жажда, преди той да ги освободи?
— Подлец! — изкрещях в лицето му.
— Куче, ако кажеш още една такава дума и … Той не доизрече заплахата си, а се вторачи уплашено в очите ми, чийто израз, изглежда, не му беше особено приятен. Но затова пък аз продължих прекъснатото му изречение:
— … ще те пратя с юмрука си на земята, тебе, най-подлия от всички лъжци!
Той отстъпи бързо няколко крачки назад, извади ножа си и ме заплаши:
— Вече няма да можеш да се доближиш с юмрука си до Тангуа! Щом се приближиш дотолкова, че да можеш да го докоснеш, той ще те убие с ножа си.
— Бързия нож каза същото и имаше същото намерение. Сега той лежи на земята. Това те чака и тебе. Ще обсъдим с моите бели братя какво ще става с апачите. Ако само косъм падне от главите им, с тебе и с твоите хора е свършено. Знаеш, че ние можем да ви хвърлим във въздуха всичките.
Едва след тези думи излязох от осмицата и се отправих към Сам. Дребничкият трапер не би могъл да чуе разговора ми с вожда поради силните викове и вопли на червенокожите. Сега се затича към мене, хвана ме с двете си ръце и извика с голямо възхищение:
— Welcome, welcome, сър! Казвам ти тези думи, защото се завръщаш от царството на мъртвите, за където се беше отправил толкова сигурно. Човече, приятелю, младежо и грийнхорне, ама какво същество си ти! Не беше виждал още бизони, а застреля от стадото двата най-силни бизона. Не беше виждал още мустанги, а улови тъкмо моята нова Мери. Не беше виждал още гризли, а простря това добиче с ножа си, тъй както се коли някое агне. А тук сега се изправяш пред най-прочутия майстор на ножа между индианците и веднага го улучваш в сърцето, без да изгубиш и капчица от собствената си кръв!
Дик и Уил, я се приближете и поразгледайте този немски земемер! Какво ще го правим?
— Калфа — усмихна се хитро Стоун.
— Калфа ли? Какво искаш да кажеш?
— Той отново ни доказа, че вече не е грийнхорн, не е чирак. Нека го направим калфа. По-късно може да стане и майстор.
— Вече не е грийнхорн ли? Да го правим калфа? Ако веднъж наистина си решил да кажеш нещо, тогава поне не говори врели-некипели! Този момък е стопроцентов грийнхорн, иначе не би се осмелил да се залавя с исполинския индианец. Но лекомислените хора често имат най-големия късмет, както и свинята яде най-хубавите ябълки. Така е и с него: глупав е, лекомислен е и е грийнхорн! Това, че живее, дължи само на късмета си, ако не се лъжа. Когато започна двубоят, сърцето ми беше спряло, едва можех да си поемам дъх, а всичките ми мисли бяха заети със завещанието на грийнхорна. И ето ти на, един замах, удар и червенокожият се пльосна на земята! Сега постигнахме каквото искахме, а именно да извоюваме живота и свободата на пленените апачи!
— Тук вече, изглежда, се лъжеш — намесих се аз, без да му се сърдя за начина, по който се изказа за мене.
— Лъжа ли се? Защо?