Докато погледът ми следеше тази страшна сцена, бяхме нападнати в гръб от многоброен отряд, който ни разпръсна. Опитахме се да извикаме на тези хора, че сме техни приятели, но без никакъв успех. Те се нахвърлиха върху нас с ножове и томахоки, така че бяхме принудени да се защитаваме, въпреки че всъщност не желаехме да се бием. Повалихме неколцина от тях с прикладите си. Това ги респектира и те ни оставиха на мира.
Използвах свободните няколко секунди, за да се огледам бързо наоколо. Нямаше нито един кайова, който да не се бие срещу няколко апачи. Сам забеляза това и извика:
— Да бягаме бързо! Натам в храстите! Дребният трапер посочи с ръка към неколкократно вече споменатите храсти, които ни бяха прикривали от индианския лагер и се затича към тях. Дик Стоун и Уил Паркър го последваха. Аз се поколебах няколко мига, като погледнах още веднъж към мястото, където бяха стояли земемерите. Те бяха бели и аз бих им помогнал с удоволствие. Само че вече беше късно. Ето защо и аз се отправих към храстите. Още не ги бях достигнал, когато видях край тях да се появява Инчу-чуна.
Заедно с Винету той е бил при онази група апачи, които са имали за задача да нападнат лагера и да освободят пленниците. След като бяха постигнали целта си, двамата вождове се бяха отправили тичешком към по-големия отряд, който ни беше нападнал откъм гърба, за да видят дали техните хора са имали успех. Инчу-чуна беше избързал на известно разстояние пред сина си. Щом заобиколи храстите, той ме видя.
— Крадецът на земя! — извика ми той и се нахвърли върху мен, вдигнал Сребърната карабина високо във въздуха, за да ме повали с приклада й. Извиках му няколко обяснителни думи, с които исках да му кажа, че не съм негов враг. Но той не им обърна внимание и удвои силата на ударите, които ми нанасяше. Нямах друг изход: ако не исках да бъда тежко ранен или убит, трябваше да му причиня болка. Тъкмо когато замахваше за нов удар, аз захвърлих мечкоубиеца, с който досега бях отбивал ударите му, и в следващия миг лявата ми ръка обхвана врата му, докато десният ми юмрук се стовари по слепоочието му. Той изтърва пушката си, изхърка кратко и се смъкна в тревата. Зад гърба ми се разнесе ликуващ глас:
— Това е Инчу-чуна, най-главното куче на апачите! Тангуа трябва да притежава скалпа му!
Като се обърнах, съзрях вожда на кайовите, който по неизвестни за мене причини беше тръгнал в нашата посока. Той захвърли пушката, изтегли ножа си и се нахвърли върху изгубилия съзнание апач, за да му смъкне кожата от главата. Хванах го грубо за ръката.
— Не го пипай! Аз го победих. На мене принадлежи!
— Мълчи, бяла гадино! — изсъска той. — Нима Тангуа трябва да те пита! Вождът е мой! Пусни ме, иначе…
Той замахна с ножа си и ме улучи в китката на лявата ръка. Не исках да го убивам и затова оставих ножа си в пояса, но се хвърлих върху него и се помъчих да го отстраня от Инчу-чу-на. Тъй като не успях, аз го стиснах за гърлото и го държах така, докато престана да се движи. После се наведох над Инчу-чуна, чието лице беше изцапано с капки кръв от раната на ръката ми. В този миг чух зад гърба си шум и се обърнах, за да се огледам. Това движение ми спаси живота, защото получих страшен удар с приклад по рамото, който беше предназначен всъщност за главата ми. Ако я беше улучил, ударът сигурно щеше да ми разбие черепа. Този, който ме удари, беше Винету.
Както вече споменахме, вървял след Инчу-чуна. След като заобиколил храстите, той бе ме видял коленичил край баща му, който лежеше неподвижно, а лицето му бе изпръскано с кръв. Винету замахнал веднага, за да ми нанесе смъртоносен удар с приклада, но за щастие улучи само рамото ми. После хвърли пушката на земята, извади ножа си и се нахвърли върху мен.
Намирах се в извънредно тежко положение. Ударът се беше отразил зле на цялото ми тяло, а ръката ми беше парализирана. Имах голямо желание да обясня нещата на Винету, но сблъскването ни дойде така бързо, че не ми остана време да изрека нито една дума. Той замахна с ножа си към гърдите ми; този удар щеше да забие цялото острие в сърцето ми. Успях само да се изместя малко встрани. Ножът му проби левия джоб на гърдите ми, там се удари в ламаринената кутия, в която пазех документите си, плъзна се по нея нагоре, навлезе в устата ми през меките части зад долната челюст и ми прониза езика. Винету извади пак ножа,,сграбчи ме с лявата си ръка за гърлото и замахна за втори път. Смъртният страх удвои силите ми. Можех да използвам само едната си ръка, а и противникът ми ме беше затиснал. Успях да се извъртя малко. Хванах дясната му ръка, която държеше ножа, и я стиснах толкова силно, че той го изтърва от болка. После сграбчих бързо лявата му ръка при лакътя и така я извих нагоре, че щях да я счупя, ако не ми беше пуснал гърлото. Сега присвих коленете си и се изправих нагоре с всичката сила и бързина, на която бях способен. Винету отхвръкна настрани, като падна на земята по корем. В следващия миг аз лежах върху гърба му точно така, както преди малко той ме беше затиснал.