И аз бях с вързани крака и ръце, също като Стоун и Паркър, които лежаха вляво от мен. Отдясно седеше Сам Хокинс. Краката му бяха вързани. Дясната му ръка беше стегната с ремъци зад гърба, но лявата необяснимо защо бе оставена свободна.
— Благодаря на небето, че си отново в съзнание, скъпи приятелю! — каза той, като ме погали с лявата си ръка по лицето. — Как стана така, че те пребиха?
Понечих да-отговоря, но не можах, защото устата ми беше пълна с кръв.
— Изплюй я! — предупреди ме той.
Последвах съвета му, но успях да изломотя само няколко неясни думи, след което устата ми се напълни отново с кръв. Вследствие на голямата загуба на кръв бях изтощен до смърт. Можех да отговарям само с къси изречения, отделени от големи паузи, и то толкова тихо, че Сам едва успяваше да чуе думите ми.
— Бих се Инчу-чуна… Винету след това… рани ме в устата.
Липсващите помежду думи бяха погълнати от кръвта ми. Както забелязах сега, тя беше образувала локва, в която лежах.
— Бре да се не види! — зачуди се Сам. — Кой можеше да предположи! Щяхме с удоволствие да се предадем, но апачите не обръщаха внимание на думите ни. Вмъкнахме се в храстите, за да изчакаме, докато им попремине яростта, ако не се лъжа. Мислехме, че и ти си постъпил така, и те търсихме. Но след като не те открихме, аз се върнах към края на храсталака, за да видя къде се намираш. Видях, че една шумна група апачи беше наобиколила Инчу-чуна и Винету, които изглеждаха умрели, но скоро се съвзеха. Ти също лежеше до тях като мъртъв. Така се изплаших, че веднага подбрах тия двамата, Дик Стоун и Уил Паркър, и заедно изтичахме, за да видим има ли в теб още някаква искрица живот. Моментално ни плениха. Казах на Инчу-чуна, че сме приятели на апачите и че вчера вечерта сме искали да освободим двамата пленени вождове. Но той ми се изсмя злобно и само благодарение на Винету оставиха едната ми ръка свободна, за да мога да ти помагам. Пак той превърза гърлото ти, иначе нямаше изобщо да се събудиш, а кръвта ти щеше да си изтече, ако не се лъжа: Дълбока ли е раната ти?
— През… езика — изломотих аз.
— По дяволите! Това е опасно. Ще те хване такава треска, каквато не бих искал да имам, но все пак бих предпочел да хване мене, защото стара кримка като мен ще я преживее по-лесно, отколкото един грийнхорн, който по всяка вероятност досега е виждал кръв само в кървавицата. Да не би да си ранен — и другаде?
— Удари с приклад… главата и… рамото — прошепнах аз.
— Значи са те повалили с удар? Мислех си, че само раната от ножа е виновна за лошото ти състояние. Тогава сигурно главата ти дяволски бучи. Но това минава. Най-важното е да не са ти потрошили малкото акъл, който имаше. Най-опасна е раната на пронизания ти език, която не може да бъде превързана. Аз ще…
Не можах да чуя повече, защото пак изгубих съзнание.
Когато отново дойдох на себе си, усетих, че ме пренасят. Чух тропота от копитата на много коне и отворих очи. Лежах в кожата на мечката гризли, убита от мене; от нея беше направено нещо като хамак, който висеше вързан между два коня, които ме носеха. Бях потънал толкова дълбоко в кожата, че не виждах нищо друго освен небето над мене и главите на двата коня. Слънцето хвърляше жарките си лъчи върху мен, а в жилите си чувствах да тече нещо изгарящо, подобно на разтопено олово. Устата ми се беше подула и бе пълна със съсирена кръв. Опитах се да я избутам с езика си навън, но той отказа да ми служи.
«Вода, вода!» — имах желание да извикам тези думи, защото чувствах ужасна жажда, но не можах да издам никакъв звук, абсолютно нищо. Казах си, че с мене е свършено и се помъчих да насоча мислите си към Бога, към отвъдното, както подобава на всеки умиращ, ала отново изгубих съзнание.
След това поведох борба с индианци, бизони и мечки, яздех лудешки през изсъхналата степ, плувах в продължение на месеци по безбрежни морета — всичко това ставаше по време на треската, когато се борих дълго, дълго със смъртта. От време на време виждах пред себе си две тъмни кадифени очи — очите на Винету. После умрях, сложиха ме в ковчег и ме погребаха. След това чух как лопатите насипват буци пръст върху ковчега ми и останах да лежа цяла вечност неподвижно под земята, докато по едно време капакът на ковчега ми се повдигна безшумно и изчезна. Видях чистото и светло небе над себе си. Четирите стени на гроба ми се снишиха и изчезнаха. Нима това беше действителност? Можеше ли да се случи такова нещо? Посегнах с ръка към челото си
— Алилуя, алилуя! Той се възвръща към живот, възвръща се! — ликуваше Сам. Обърнах глава.
— Виждате ли, че първо докосна с ръка челото си, а сега дори си обърна главата? — извика дребният ловец.