— Ние сме във властта ви и трябва да се подчиняваме. Кога ще ни разрешите да видим пак Олд Шетърхенд?
— В деня на вашата и на неговата смърт.
— А преди това?
— Не.
— Тогава ни остави, преди да те последваме, да се простим с него!
Сам ми хвана ръцете и аз почувствах гъстата му растителност по лицето си, защото той ме целуна по челото; Стоун и Паркър сториха същото. После те се отдалечиха с Винету, а аз останах известно време сам, докато дойдоха няколко апачи и ме отнесоха — накъде, това не знаех и аз, защото бях твърде слаб, за да си отворя очите отново. Заспах още докато ме носеха.
12. Красивата зора
Не знаех колко дълго съм спал. Това беше един оздравителен сън, който обикновено винаги е дълбок и продължителен. Когато се събудих, не ми беше трудно да си отворя очите и далеч не бях така отпаднал, както преди. Можех до известна степен да си движа езика и да бръкна с пръст в устата си, за да я изчистя от съсирената кръв и от гнойта около раната.
За мое учудване видях, че се намирам в четириъгълно помещение, изградено от каменни зидове. Вътре влизаше светлина през отвора, служещ за врата, но той не беше преграден от нищо. Постелята ми се намираше в задния ъгъл. Отдолу бяха натрупани една върху друга кожите на няколко гризли, а върху мене беше простряно едно красиво индианско салтилско одеяло. Отдясно и отляво на входа седяха две индианки, които бяха оставени несъмнено да се грижат за мене, но същевременно и да ме пазят, едната беше стара, а другата млада. Лицето на старата беше набръчкано и грозно, като лицата на повечето омъжени индианки. Но младата беше хубава, дори много хубава. Тя носеше дреха, подобна на дълга риза, която бе стегната около врата й, а около ханша беше набрана и украсена с кожата на гърмяща змия. Тя нямаше никакви украшения от рода на маниста или евтини монети, с каквито индианките се кичат с такова удоволствие. Единственото й украшение беше прекрасната й дълга коса, която, сплетена в две дебели, черносинкави плитки, се спускаше чак под пояса й. Тази коса ми напомняше косата на Винету. И чертите на лицето й ми приличаха на неговите. Очите й имаха същия кадифеночерен цвят, а дългите и тежки мигли ги прикриваха като тайни, които не биваше да бъдат разбулени. Напълно липсваха типично изпъкналите индиански скули. Меките и топли очертания на овалните й страни се сливаха отдолу в брадичка, чиято трапчинка би загатвала у една европейка за дяволитост. Тя говореше тихо със старата индианка, сигурно за да не ме събудят, и когато красиво оформените й устни се разтвореха в усмивка, в устата й проблясваха зъбите между карминените й устни като най-чиста слонова кост. Красивият нос с нежните ноздри можеше да свидетелства по-скоро за гръцки, отколкото за индиански произход. Цветът на кожата й представляваше смесица от светломеден бронз с лек сребрист оттенък. Девойката бе може би осемнадесетгодишна и постепенно стигнах до убеждението, че тя беше сестра на Винету.
Двете жени бяха заети усърдно с украсяването на колани от щавена кожа с червени фигури.
Изправих се седнал, да, изправих се седнал и дори не ми се стори трудно, докато преди да заспя последния път, от слабост не можех даже да си държа очите отворени. Старата долови движението ми, погледна ме и извика, като посочи с ръка към мен:
— Уф! Агуан инта-хинта!
«Уф» е израз на учудване. Не знаех какво означават другите думи. Бяха на диалекта на апачите. По-късно щях да мога да преведа тези няколко срички с думите: «Той се събуди!»
Момичето вдигна очи от работата си и стана, като видя, че съм седнал, за да дойде при мене.
— Ти се събуди — каза тя за мое учудване на доста добър английски. — Искаш ли нещо?
Отворих уста, за да отговоря, но отново я затворих, понеже се сетих, че не можех да говоря. Но нали бях успял да седна, може би беше възможно и да проговоря. Направих опит и наистина… успях.
— Да. Имам… дори … няколко желания. Колко се зарадвах, когато чух гласа си. Наистина, звучеше ми чуждо. Думите излизаха от устата ми сподавено, придружени от свирещи звуци, и ми причиняваха болка. Но аз все пак можех отново да говоря, след като в продължение на три седмици не бях способен да изговоря нито една сричка.
— Говори тихо или само със знаци! — предупреди ме тя.
— Ншо-чи долавя, че говоренето ти причинява болка.
— Ншо-чи ли се казваш? — попитах аз.
— Да. На езика на бледоликите това означава Красива зора.
— Тогава трябва да благодариш на онзи, който ти е дал това име, защото ти си хубава като зората на пролетен ден, през който започват да ухаят първите цветя на годината; едва ли би могла да получиш по-подходящо име.