Тя се изчерви леко и ми напомни:
— Ти щеше да ми казваш желанията си.
— Кажи ми преди това дали седиш тук заради мене!
— Заповядаха ми да се грижа за тебе.
— Кой ти заповяда?
— Брат ми Винету.
— Така си и помислих, че сте брат и сестра, защото си приличате извънредно много с този млад и храбър воин.
— Ти си искал да го убиеш!
Това звучеше едновременно като твърдение и като въпрос. При тези думи тя ме погледна изпитателно в очите, като че ли искаше да проникне в най-тайните кътчета на душата ми.
— Не — отвърнах аз.
— Той не ти вярва и мисли, че си негов враг. Ти си го събарял два пъти на земята, него, непобеждавания от никого досега.
— Първия път го ударих, за да го спася, а втория — защото искаше да ме убие. Обикнах го веднага, когато го видях за първи път.
Черните й очи отново се спряха продължително върху лицето ми; после тя каза:
— Той не ти вярва, а Ншо-чи е негова сестра. Боли ли те устата?
— Сега не.
— Ще можеш ли да преглътнеш храна или вода?
— Бих желал да опитам. Разрешено ли ти е да ми носиш вода?
— Да, за пиене и за миене. Ще ти донеса.
Тя се отдалечи със старата и ме остави сам с удивлението ми. Какво беше това? Как трябваше да го тълкувам? Винету ни смяташе за свои врагове, не ни вярваше каквото му разказахме и въпреки това беше оставил сестра си да се грижи за мене! Нямаше логика в тези неща. Може би по-късно щеше да ми стане ясна причината за неговото поведение.
След известно време двете жени се върнаха. Младата носеше в ръката си глинен съд с кафяв цвят и,формата на неголяма чаша, каквито се правят обикновено от индианците пуебло. Беше напълнен със студена вода. Тя мислеше, че съм още твърде слаб, за да мога да пия сам, и затова ми постави чашата до устните. Преглъщането ми се удаваше трудно, много трудно и ми причиняваше големи болки. Но все пак ми се удаваше, трябваше да ми се удаде. Пиех на малки глътки и на големи паузи, докато чашата остана празна.
Как ме освежи водата! Изглежда, и Ншо-чи забеляза това.
— Сега си по-добре, нали? — попита тя. — После ще ти донеса и други неща. Сигурно си страшно гладен и жаден. Искаш ли да се измиеш?
— Да, ако мога.
— Опитай!
Старицата -беше донесла една кратунка, пълна с вода. Ншо-чи седна до постелята ми и ми подаде кърпа за лице, изплетена от фино меко лико. Опитах да се измия, но не можах; все още бях твърде слаб. Тогава тя натопи единия край на кърпата във вода и започна да чисти лицето и ръцете ми, на мене, мнимия смъртен враг на баща й и брат й. Когато свърши, тя ме попита с лека усмивка, в която личеше явно състрадание:
— Винаги ли си бил толкова мършав като сега?
Мършав ли? Ах, за това изобщо не бях помислил! Бях преживял три продължителни седмици в треска и борба с получения от нараняването ми тетанус, който така често завършва със смърт. При това не бях хапвал нищо и не бях пил нито капка вода! Не можеше да е останало без последствия. Опипах страните си и казах:
— Никога не съм бил мършав.
— Тогава виж си отражението във водата!
Погледнах в кратунката и уплашено се отдръпнах, защото от водната повърхност ме гледаше главата на някой призрак, на някакъв скелет.
— Какво чудо, че съм още жив! — учудих се аз.
— Да, и Винету каза същото. Ти издържа дори и продължителното пътуване на коне дотук. Великия дух ти е дал извънредно силно тяло, защото друг не би издържал пет дни път.
— Пет дни? Къде се намираме?
— В нашето пуебло край Рио Пекос.
— В пуебло ли живеете? Знаех, че апачите живеят в палатки.
— И това е вярно. Само мескалеросите правят изключение, но -дори и при тях единствено семействата на главните вождове и семействата на някои други вождове се решиха да живеят в тази стара каменна постройка, която стоеше тук дълго време необитаема. Клеки-петра ни подтикна към това.
— Върнаха ли се тук всички ваши воини, които ни плениха?
— Да, всички. Те живеят близко до пуеблото.
— А пленените кайови, и те ли са още тук?
— И те са тук. Всъщност трябваше да бъдат убити. Всяко друго племе би ги измъчвало до смърт, но Клеки-петра беше наш учител и ни разказа за добротата на Великия дух. Ако кайовите ни платят откуп, ще могат да се върнат в селата си.
— А тримата ми приятели? Знаеш ли къде се намират?
— В едно помещение,, подобно на това.
— Вързани ли са?
— Не, не е необходимо, понеже им е невъзможно да избягат;
— Как са?
— Нищо не им липсва, защото когато ще трябва да умрат на кола на мъчението, ще им са необходими сили, за да издържат дълго време. Иначе смъртта не би била наказание за тях.