— Значи те ще умрат?
— Да.
— И аз ли?
— Също и ти!
В тона на нейния отговор не се чувстваше никакво съжаление. Нима тази хубава девойка беше толкова безчувствена, че мъчителната смърт на един човек изобщо не можеше да й направи впечатление?
— Кажи ми, ще мога ли да поговоря някой път с тях? — помолих я аз.
— Забранено е.
— А забранено ли е да ги видя поне веднъж, макар и отдалече?
— И това е забранено.
— Но може би ще мога да им изпратя някое известие?
— И това не може.
— А да им съобщя как се чувствам? Тя се замисли малко.
— Ншо-чи ще помоли Винету, нейния брат, да получават от време на време известие как си — гласеше в крайна сметка отговорът й.
— Винету ще дойде ли някой път при мене?
— Не.
— Но аз трябва да говоря с него!
— Но не и той с тебе.
— Това, което имам да му казвам, е много важно.
— За него ли?
— За мене и за моите другари.
— Той няма да дойде. Но е възможно Ншо-чи да му съобщи нещо, което мислиш, че можеш да й кажеш.
— Не. Благодаря ти. Разбира се, че бих могъл да ти го кажа и изобщо бих могъл всичко да ти доверя, но тъй като той е твърде горд, за да говори с мене, тогава и аз имам моята гордост и не искам да говоря с него посредством пратеници.
— Ти ще го видиш едва в деня на твоята смърт. Помисли си пак! А сега ние ще си вървим. Ако ти трябва нещо, ако искаш нещо, тогава изсвири! Ще те чуем и веднага ще дойде някой.
Тя извади от джоба си пръстена свирка и ми я подаде. След това се отдалечи със старицата.
Не се ли намирах в едно изключително авантюристично положение? Бях смъртно болен, а щяха да се грижат за мен добре, за да имам после достатъчно сили, та да умра по-бавно! Този, който желаеше смъртта ми, беше накарал сестра си да се грижи за мене, а не някоя стара сбръчкана жена! Едва ли е необходимо да споменавам, че разговорът ми с Ншо-чи не протече така гладко, както го четете. Говоренето ме затрудняваше и ми причиняваше болки. Говорех бавно и често трябваше да спирам, за да си почивам. Това ме беше изтощило и ето защо заспах веднага, щом двете жени се отдалечиха.
Когато се събудих след няколко часа, бях страшно ожаднял и гладен като вълк. Опитах вълшебното средство, като надух малката свирка. Веднага се появи старицата, която сигурно беше седяла отвън до вратата, пъхна главата си в отвора и ме попита нещо. Разбрах само думите «иша» и «ишт-ла», но не знаех какво означават. Беше ме попитала дали искам да ям и да пия. Направих знаците за пиене и дъвчене, след което тя изчезна. Малко след това се появи Ншо-чи с глинен съд и лъжица. Тя клекна до постелята ми и започна да ми дава да ям с лъжицата, също като на някое дете, което не може още само да се храни. Иначе апачите не използват такива прибори. Изглежда, че мъртвият Клеки-петра ги беше научил и на това.
Съдът съдържаше много силен месен бульон с царевично брашно, което се приготовлява от индианките с голям труд, като царевичните зърна се стриват между два камъка. Но за подобни случаи Клеки-петра беше направил за нуждите на семейството на Инчу-чуна една ръчна мелница, която ми беше показана по-късно като голяма забележителност.
Яденето ми създаваше още по-големи трудности от пиенето. Едва издържах на болките и при всяка лъжица ми идваше силно да крещя. Но организмът иска храна и ако нямах намерение да умра от глад, трябваше да ям нещо. Затова се опитах да потисна усещаната болка, но все пак не можах да попреча на няколкото сълзи, които се появиха в очите ми. Ншо-чи бе забелязала това добре и когато погълнах успешно и последната лъжица, тя каза:
— Ти не можеш да си стоиш на краката, но въпреки това си силен мъж, герой. Защо не си се родил апач, а лъжлив бледолик!
— Аз не лъжа. Никога не лъжа. Скоро ще разбереш!
— Ншо-чи би ти повярвала с радост. Но, изглежда, съществуваше един-единствен бледолик, който казваше истината — той беше Клеки-петра,когото ние всички обичахме. Беше сакат, но имаше здрав дух и добро сърце, пълно с красота. Вие го убихте, без да ви беше обидил. Затова ще трябва да умрете и да бъдете погребани заедно с него.
— Как? Нима не е погребан още?
— Не.
— Но невъзможно е толкова дълго време да се запази трупът му?
— Той лежи в здраво затворен ковчег, където не може да влезе въздух. Ще можеш да видиш този ковчег малко преди да умреш.
След това утешително уверение тя си тръгна. Наистина какво великолепно утешение за един човек, който трябва да бъде измъчван бавно до смърт, обещанието, че преди това ще може да разгледа ковчега на някой друг! Впрочем аз не мислех сериозно за смъртта си. Напротив, бях убеден, че ще остана жив, защото имах стопроцентово средство, за да докажа невинността ни, а това беше кичурът коса, който отрязах от главата на Винету, когато го освободих.