— Човече — каза му той, — били сте в таен съюз с апачите?
— Да — изскимтя запитаният.
— Знаели сте, че ще бъдем нападнати през тази нощ?
— Да. Затова двамата мними топиаси доведоха команчите дотук.
— А Гавилано имаше задачата да даде знак с огъня, нали?
— Да, сър. Всъщност той трябваше да разбърка огъня толкова пъти, колкото стотици команчи има тук. Ако не му беше попречено, Винету щеше да нападне враговете си едва утре на друго място, защото днес има около себе си само сто души. Утре към него ще се присъединят и останалите.
— Така си и мислех. Това, че попречих на Гавилано да разбърка огъня още четири пъти, е дало повод на апачите да ни нападнат сега. Но ето че заеха изходите. Не можем да излезем, а утре тази котловина ще се превърне в открита гробница за всички нас.
— Ще се защищаваме — изскърца гневно със зъби вождът, който бе застанал до нас. — Но този предател ще отиде във Вечните ловни полета като краставо куче, за да бъде гонен там от вълците така, че от устата му да потекат пяна и лиги.
Той извади ножа си и го заби в сърцето на ранения.
— Ама че глупости! — извика Олд Дет гневно. — Нямаше нужда да ставаш негов убиец.
— Ойо-колтса го уби и душата му ще бъде робиня на неговата. А сега ще свикаме военен съвет. Воините на команчите нямат желание да чакат, докато се съберат всички отряди на кучетата апачи. Можем още през нощта да се промъкнем през изхода.
Той седна край огъня заедно с предводителите на отделните отряди. Олд Дет също трябваше да вземе участие в съвещанието. Аз седях заедно с Ланге, сина му и негъра на такова разстояние, че не можех нищо да разбирам, тъй като разговорите се водеха тихо. Все пак по израза на лицето и оживените жестикулации на скаута отгатнах, че той не беше на мнението на индианците. Изглежда, че защищаваше възгледите си доста разгорещено, ала без никакъв успех. Най-сетне той скочи ядосан и го чух да казва:
— Е, тогава вървете към гибелта си! Вече ви предупреждавах няколко пъти, без да се вслушате в думите ми. Винаги се оказваше, че съм имал право и този път ще бъде така. Правете, каквото искате! Но аз и спътниците ми оставаме тук!
— Нима бледоликият е толкова страхлив, че не иска да се бие заедно с нас? — обади се един от предводителите.
Олд Дет рязко се извърна към него и се накани да му отговори грубо, но се опомни и каза спокойно:
— Нека моят брат докаже първо собствената си храброст и тогава да пита за моята. Казвам се Коша-певе, това е достатъчно.
Той дойде при нас и седна, а червенокожите продължиха да се съвещават още известно време. Най-сетне те достигнаха до някакво решение и наставаха от местата си. В този миг от отвъдната страна на котловината проехтя силен глас:
— Нека Белия Бобър погледне насам! Пушката ми жадува за него.
Всички очи се обърнаха към мястото, откъдето се разнесоха тези думи. Там стоеше Винету, една тъмна сянка пред светлата скална стена, слабо осветена от огньовете в долината, изправен в целия си ръст, с вдигната на рамо пушка. От двете дула пробляснаха последователно пламъчета. Белия Бобър падна на земята, ударен от куршума й, а до него се строполи и един от другите предводители.
— Така ще умрат всички лъжци и предатели! — проехтя гласът на апача. После той изчезна.
Това се беше разиграло толкова бързо, че команчите изобщо нямаха време да се изправят на крака. Но ето че сега всички наскачаха и се втурнаха към мястото, където беше изчезнал Винету. Само ние, петимата, останахме по местата си. Олд Дет се приближи към двамата вождове. Бяха мъртви.
— Какъв риск! — извика Ланге. — Този Винету е направо безумно смел!
— Pshaw! — засмя се Олд Дет. — Сериозното започва тепърва. Внимавайте!
Едва бе изрекъл тези думи и ние чухме пронизителен рев.
— Ето ви на! — обади се той. — Винету не само наказа двамата вождове за изменничеството им към индианската нация, ами подмами и останалите команчи в обсега на своите хора. Стрелите на апачите ще вземат своите жертви. Слушайте!
Чуваха се острите, слаби гърмежи от револверни изстрели, три, пет … осем, един след друг.
— Това е Винету — обади се Олд Дет. — Стреля с револверите. Струва ми се, че се е вмъкнал сред команчите, без те да могат да му направят нещо!
За стария уестмън подобни случки бяха ежедневие. Лицето му беше така спокойно, сякаш следеше в театъра действието на някаква пиеса, чиито сюжет и край му бяха вече известни. Команчите се завърнаха, тъй като не им се беше удало да заловят Винету. Вместо това те донесоха мнозина от своите хора, които бяха мъртви или ранени. В подобно положение белите биха се държали спокойно както от съчувствие, така и по причини, повелявани от разума. Ала червенокожите ревяха, крещяха и танцуваха около труповете, размахвайки бойните секири.