— Ако бях на мястото на команчите, бих наредил да се изгасят огньовете и щях да се държа спокойно — обади се Олд Дет. — Така си пеят собствената погребална песен.
— Какво реши всъщност военният съвет? — попита Ланге.
— Веднага да си пробият път на запад.
— Каква глупост! Ще тръгнат право срещу апачите, които трябва да дойдат тук.
— Това едва ли ще стане, сър, защото няма да успеят да си пробият път. Но наистина, ако им се удаде, тогава зад гърба им ще бъде Винету, а пред тях очакваните помощни отряди. Така биха се озовали между два неприятеля и ще бъдат избити. Но те знаят, че апачите са малобройни и са убедени, че ще могат да унищожат враговете си. Впрочем те очакват идването на сина на Белия Бобър с неговия отряд, когото срещнахме; това удвоява тяхната увереност. А сега на всичко отгоре у тях гори силното желание да си отмъстят за смъртта на двамата вождове. Но би трябвало поне да изчакат утрото и после да си пробият път в обратна посока, оттам, откъдето дойдохме. През деня можеш да видиш както врага си, така и пречките, изникнали пред тебе. Но моето мнение не се наложи. На нас естествено ни е безразлично какво ще правят. Ние няма да участвуваме.
— Това едва ли ще се хареса на команчите.
— Не мога да променя нещата. Олд Дет няма никакво намерение да си троши главата напразно. Я чуйте! Какво беше това?
Команчите все още надаваха ревове, така че не можеше да се определи точно произхода на шума, който току-що бяхме доловили.
— Тези глупци! — ядоса се Олд Дет. — Винету е тъкмо човекът, който би използвал шума, вдиган толкова неразумно от тях. Може би е наредил да повалят дървета, та да препречат изхода. Защото шумът преди малко досущ ми заприлича на пращенето и грохота от падащо дърво. Бих могъл да се закълна, че никой от команчите няма да се измъкне. Ужасно, но справедливо наказание, загдето посред мирно време нападат нищо неподозиращи индиански поселища и дори убиват пратеници за преговорите във форта. Ако на Винету се удаде да препречи изходите, ще може да оттегли хората си, да събере главните си сили тук в котловината и да нападне тези непредпазливи хора откъм гърба.
Най-после първото оплакване на мъртъвците приключи, команчите утихнаха, събраха се на едно място и получиха указания от вожда, поел общото командване.
— Изглежда, че сега индианците се канят да тръгват — обади се Олд Дет. — Трябва да вземем нашите коне при нас, за да не задигнат някой от тях. Нека мистър Ланге заедно със сина си и Хектор ги доведе тук! Ние пък ще останем; струва ми се, че новият главнокомандващ се кани да ни държи малка реч.
Той имаше право. След като тримата се отдалечиха, към нас се приближи с бавна крачка новият предводител.
— Бледоликите седят спокойно на земята, докато команчите се отправят към конете си. Защо не станат и те?
— Защото още не сме научили какво са решили команчите.
— Ще напуснем котловината.
— Няма да успеете да се измъкнете.
— Олд Дет е като някой бухал, чийто глас предвещава нещастия. Команчите ще смачкат с копитата на конете си всичко, което се изпречи на пътя им.
— Няма да смачкат нищо и никого, освен самите себе си. Ние оставаме тук.
— Олд Дет не е ли наш приятел? Не изпуши ли с нас лулата на мира? Не е ли длъжен да се бие заедно с нас? Бледоликите са храбри воини. Те ще ни придружат и ще застанат начело.
Тогава Олд Дет се изправи, пристъпи близо до команча и му се изсмя в лицето.
— Така ви е много удобно! Бледоликите ще яздят начело да проправят път на червенокожите и да загинат. Приятели сме на команчите, но не е необходимо да се подчиняваме на техните вождове. Помагаме на приятелите си във всяка битка, която се води разумно. Но не вземаме участие в изпълнението на планове, за които предварително знаем, че ще завършат зле.
— Значи бледоликите няма да тръгнат с нас? Мислехме ги за смели воини.
— Такива сме. Но сме и предпазливи. Впрочем ние сме гости на команчите. Откога при вас се е възцарил обичаят да поставяте гостите си, които би трябвало да закриляте, тъкмо на онези места, където смъртта е неизбежна? Моят брат е хитър, но ние не сме глупави. И моят брат е храбър воин и аз съм убеден, че ще застане начело на хората си, защото там е неговото място.