Индианецът изпадна в затруднение. Намеренията му да пожертвува нас, за да спаси себе си, бяха безсрамни. Като разбра, че това няма да мине пред Олд Дет, той се разгневи. Досегашният му спокоен тон стана по-суров:
— Какво ще правят бледоликите, когато команчите си отидат? Да не би да се присъединят към апачите?
— Как ли ще стане това, нали моят брат ще унищожи апачите! Тогава няма да има никакви апачи, към които бихме могли да се присъединим!
— Но допълнително ще дойдат други. Команчите не могат да се примирят с оставането на бледоликите тук. Те трябва да тръгнат с нас.
— Вече казах, че ще останем!
— Ако белите не дойдат с нас, ще бъдем принудени да гледаме на тях като на врагове.
— Но щом червенокожите ни смятат за врагове, тогава и ние ще се отнасяме към тях като към врагове.
— Няма да ви дадем конете.
— Вече сме си ги взели. Ето, водят ги.
Тъкмо в този момент нашите приятели се приближиха с животните. Предводителят смръщи вежди.
— Значи белите са взели вече мерки. Виждам, че са враждебно настроени към нас и ще наредя на моите воини да ги пленят.
Скаутът издаде кратък, зловещо звучащ смях.
— Предводителят на команчите се заблуждава. Аз казах на Белия Бобър, че ще останем тук. Ако изпълним това решение, няма да извършим никакво враждебно действие спрямо команчите. Следователно няма никаква причина да ни пленявате.
— Въпреки всичко ще постъпим така, ако бледоликите не обещаят да тръгнат с нас и да застанат начело.
Погледът на Олд Дет зашари изпитателно наоколо. По лицето му се плъзна усмивка, която можеше да се види винаги, когато се канеше да погоди някому някакъв номер. Ние, тримата, стояхме край огъня. На няколко крачки от нас се намираха другите ни спътници с конете. Наблизо нямаше нито един команч. Всички бяха отишли при конете си. Олд Дет заговори на немски, така че команчът не можеше да разбере думите му:
— Щом го сваля на земята, скачате на конете и тръгвате след мен към входа на котловината, защото команчите се намират на другата страна!
— Нека моят брат не говори на този език! — измърмори недоволно предводителят. — Вождът иска да знае какво има да казва Олд Дет на другарите си.
— Вождът ще разбере веднага. Днес неколкократно не обърнахте внимание на съветите ми, а не поумняхте дори и от последвалите загуби. Мислиш ли, че Олд Дет спокойно ще се остави да го накарат да върши нещо, което е решил вече да не прави? Казвам ти, че не ме е страх нито от тебе, нито от команчите ти! Искаш да ни плениш, така ли? А не забелязваш ли, че се намираш в ръцете ми? Погледни това оръжие! Ако направиш и най-малкото движение, ще те застрелям.
Скаутът насочи към него револвера си. Предводителят, който сам се наричаше вече вожд, понечи да хване ножа си, но оръжието на Олд Дет веднага опря в гърдите му.
— Махни си ръката! — прогърмя гласът на стария скаут. Команчът отпусна ръката си.
— Така! — продължи Олд Дет. — Ти се държиш като неприятел и не се ли подчиниш незабавно, ще те разстрелям.
Нашареното лице на червенокожия изрази безпокойство. Той се огледа наоколо изпитателно, но Олд Дет направи забележката:
— Не търси помощ от твоите хора! Дори и да се намираха тук, пак щях да те застрелям. Мислите ти са немощни като мислите на някоя стара жена, чийто мозък се е изсушил. Тук си обграден от неприятели, които непременно ще ви победят и въпреки това в наше лице си създаваш нови врагове, от които трябва да се боиш повече, отколкото от апачите. Така, както сме въоръжени, ще застреляме стотина от вас преди да може да ни достигне някоя ваша стрела. Ако искаш да поведеш насилствено хората си на смърт, направи го! Ние обаче няма да се подчиняваме на заповедите ти!
Индианецът постоя известно време мълчаливо, а после каза:
— Нека моят брат размисли, че думите ми нямаха този смисъл.
— Но аз ги разбирам тъй, както звучат.
— Махни оръжието си и ще останем приятели.
— Можем да останем. Но преди да сваля оръжието си от гърдите ти, трябва да бъда сигурен, че приятелството ти към нас е истинско.
— Вождът ти го каза и думата му важи.
— Но току-що спомена, че думите ти би трябвало да се разбират по-иначе от обикновеното им значение. Следователно човек не може да разчита на обещанието ти.
— Щом не вярваш на вожда на команчите, той не може да ти даде никаква друга гаранция.
— О, може, може! Искам да ми дадеш твоята лула на мира и …
— Уф! — извика изплашено индианецът. — Калюметът не се дава.
— Но аз съвсем няма да се задоволя само с него. Искам не само калюмета, а и твоя амулет.