— Уф, уф, уф! Невъзможно!
— Няма да ми ги дадеш завинаги. В момента, когато се разделим миролюбиво, ще получиш и двата предмета.
— Никой воин не се лишава от амулета си!
— И въпреки това го искам. Познавам обичаите ви. Ако притежавам твоя калюмет и амулета ти, ще стана част от тебе и всяка проявена към нас враждебност ще те лиши от радостите на Вечните ловни полета.
— Но вождът няма да ги даде!
— Тогава няма какво да говорим повече. Сега ще те застрелям и ще ти взема скалпа, така че след смъртта си ще бъдеш мой роб. За да ти дам срок да си помислиш, ще вдигна лявата си ръка три пъти. Ако не се подчиниш, при третия път ще стрелям.
Олд Дет вдигна ръка веднъж, после втори път, докато десницата му все още държеше револвера, насочен към сърцето на червенокожия. Ръката му бе описала наполовина вече и третото движение, когато индианецът каза:
— Чакай! Бледоликият ще върне ли и двата предмета?
— Да.
— Тогава Коша-певе ще получи, каквото желае.
Той посегна към амулета и лулата си, които висяха на врата му.
— Стой! — спря го Олд Дет. — Долу ръцете или ще стрелям! Ще ти имам доверие едва когато наистина притежавам амулета и лулата. Нека моят другар ги свали от врата ти и ми ги окачи.
Команчът отново пусна ръце. Аз взех двата предмета и ги окачих на врата на Олд Дет, след което скаутът свали протегнатата си ръка с револвера.
— Така! — заяви той. — Сега отново сме приятели и моят брат може да прави каквото си иска. Ние ще останем тук, за да изчакаме изхода от битката.
Червенокожият едва сдържаше гнева си. Ръката му посегна към ножа, но той все пак не посмя да го изтегли. Само очите му хвърляха злобни искри.
— Засега бледоликите могат да бъдат сигурни, че няма да им се случи нищо лошо, но веднага, щом ми върнат калюмета и амулета, между нас ще започне вражда, докато те не умрат на кола на мъчението!
Той ни обърна гръб и бързо се отдалечи.
— Временно сме в безопасност — каза скаутът. — Но все пак не бива да пропуснем да вземем предпазни мерки. Няма да останем тук край огъня, а ще се оттеглим в дъното на котловината и спокойно ще наблюдаваме онова, което ще стане. Елате, мешърз, и вземете конете!
Всеки хвана юздата на коня си. Така се отправихме към задната част от котловината, където вързахме конете и насядахме под дърветата непосредствено в подножието на скалистата стена. Виждахме светлината на огъня в напуснатия лагер. Наоколо цареше дълбока тишина.
— Ще изчакаме развитието на нещата — обади се скаутът. — Струва ми се, че танцът скоро ще започне. Команчите ще се втурнат към изхода с адски крясъци, но мнозина от тях ще използват гласа си за последен път. Ето — ето ви на, почна се!
Ревът, за който бе споменал, се разнесе с такава сила, сякаш стадо диви животни се беше втурнало нанякъде.
— Ослушайте се! Чувате ли някой апач да им отговаря? — попита скаутът. — Разбира се, не. Постъпват умно и си вършат работата безмълвно.
Скалистите стени връщаха бойния вик многократно усилен. Ехото повтори и двата изстрела, които проехтяха след това.
— Отново Сребърната пушка на Винету — установи скаутът,. — сигурен знак, че команчите ще бъдат спрени.
Ако изстреляните стрели и хвърлените копия можеха да предизвикват шум, то котловината сигурно би се изпълнила с грохот. Но сега се чуваха само гласовете на команчите и непрекъснатите изстрели на Винету. Това продължи може би две минути. В този миг се разнесе разкъсващ нервите вик „иви-ви-ви-ви-ви-ви!“
— Това са апачи! — рече възторжено Хектор. — Победили и отблъснали команчи!
Наистина той имаше право, защото след отзвучаването на този победен вик настъпи дълбока тишина и в същото време забелязахме, че край огъня се появяват фигурите на конници, към които бързо се присъединяваха и други. Бяха команчите. Пробивът не беше успял. Известно време около огъня цареше голямо разбъркване. Наблюдавахме как пренасяха на ръце хора, които бяха убити или ранени, и воплите на оплаквачите се разнесоха отново. Олд Дет не можеше да стои спокойно на мястото си, толкова беше ядосан, и ругаеше неблагоразумието на команчите. Само едно отбеляза със задоволство, а именно, че бяха изпратени на пост две групи към изходите, а това беше много важна предохранителна мярка. Когато след малко заглъхнаха траурните вопли, команчите като че ли се събраха на съвещание. Измина още около половин час. После видяхме неколцина от воините да се отдалечават от лагера и да се разпръсват в посока към нас.
— Търсят ни — обади се Олд Дет. — Вероятно са проумели какви глупости са извършили и сега вече няма да бъдат толкова горди и да не се вслушват в съветите ни.