Един от пратениците се появи близо до нас. Олд Дет се покашля тихо. Човекът го чу и приближи.
— Тук ли са бледоликите? — попита той. — Трябва да дойдат при огъня.
— Кой те изпраща?
— Новият вожд.
— Какво ще правим там?
— Ще има съвещание и на бледоликите ще бъде разрешено да вземат участие в него.
— Ще им бъде разрешено ли? Колко сте добри! Значи най-после се оказваме достойни да бъдем изслушани от мъдрите воини на команчите, така ли? Легнали сме тук, за да си починем. Искаме да поспим. Кажи това на вожда! В момента враждата ви с апачите ни е безразлична.
Тогава червенокожият го удари на молба. Тя не остана безрезултатна и добросърдечният скаут каза:
— Е, добре, щом като без съвета ни не можете да намерите път за спасение, тогава ще го имате! Не ни харесва да получаваме заповеди от вашия вожд. Съобщи му, че ако иска да говори с нас, трябва да дойде тук!
— Няма да го направи, защото е вожд.
— Слушай, човече, аз съм много по-велик и по-прочут вожд от него. Даже не знам името му.
— Дори и да искаше да дойде, пак нямаше да може, понеже е ранен в ръката.
— Откога воините на команчите не вървят с краката си, ами на ръце? Ако не иска да идва при нас, нека си остане, където е. Не ни трябва.
Тези думи бяха изговорени толкова решително, че червенокожият направи уговорката:
— Команчът ще предаде на вожда си думите на Олд Дет. Може би той все пак ще дойде.
Човекът се отдалечи. Видяхме го да влиза в обръча от воини край огъня. Измина доста време, преди да се случи нещо. Най-сетне забелязахме, че измежду седящите се надигна една човешка фигура, напусна лагерния огън и се отправи към нас. Беше новият вожд, на когото Олд Дет беше взел лулата и амулета.
— Аха! — каза Олд Дет. — Той все пак показва снизходителност отново да разговаря с нас.
Когато вождът се приближи, ние различихме, че носеше лявата си ръка в ремък през врата. Вероятно мястото, където се намирахме, му е било описано доста точно, защото той се насочи право към него и спря пред нас. Изглежда беше очаквал да го заговорим. Обаче Олд Дет не се помръдна. Седеше и мълчеше. И ние, останалите, се държахме по същия начин.
— Моят бял брат е помолил да дойда при него — каза най-после индианецът.
— Олд Дет няма нужда да се унижава с молби. Ти искаше да говориш с мен, следователно твоя е била молбата. Но сега преди всичко искам да те помоля най-учтиво, да ми кажеш името си. Все още не го знам.
— Познато е из цялата прерия. Наричат ме „Скачащия Елен“.
— Бил съм из всички прерии, но въпреки това не съм чувал такова име. Сигурно си го държал в тайна. Сега обаче, след като го чух, ти разрешавам да седнеш при нас.
Вождът отстъпи крачка назад. Не му харесваше да му „разрешават“ нещо, но изглежда почувства, че обстоятелствата го принуждаваха да отстъпи. Затова той бавно и тържествено се отпусна на земята срещу Олд Дет и едва сега и ние се изправихме в седнало положение. Ако команчът беше очаквал, че скаутът ще започне разговора, то той се беше излъгал. Олд Дет упорито мълчеше и червенокожият се видя принуден да започне пръв:
— Воините на команчите искат да проведат голямо съвещание, в което да участвуват и бледоликите, за да чуем техния съвет.
— Излишно е. Неведнъж чувахте съвета ми, но не го последвахте нито един път. Аз съм свикнал обаче да уважават думите ми и отсега нататък ще запазвам моите мисли за себе си.
— Не иска ли моят брат да разбере, че се нуждаем от опита му?
— Ах, най-сетне! Показаха ли ви апачите, че Олд Дет е по-умен от петстотин команчи? Как завърши нападението ви?
— Не можахме да минем през изхода, защото беше затворен от камъни, храсти и дървета.
— — Така си и мислех! Апачите са отсекли дърветата с бойните си секири, а вие не чухте нищо, понеже оплаквахте вашите убити много силно. Защо не загасихте огъня? Не проумявате ли, че така твърде много си вредите?
— Воините на команчите трябваше да сторят това, което беше решено на съвещанието. Но сега ще се вземе някое по-умно решение. Ще разговаряш с нас, нали?
— Защо? Убеден съм, че пак няма да последвате съвета ми.
— Ще го последваме.
— Ще изчакаме да видим. Но добре, пак ще опитам да ви помогна.
— Тогава ела със Скачащия Елен при огъня.
— Благодаря. Няма да отида там. Голяма непредпазливост е поддържането на този огън, защото там апачите могат да ви виждат и да ви застрелят един по един, както Винету вече направи с Белия Бобър и другия вожд. А и нямам желание да споря с твоите воини. Ще ти кажа какво мисля, а после ти можеш да правиш, каквото си искаш.