— Тогава кажи!
— Апачите се намират не само на двата изхода от долината, а и в самата нея. Укрепили са се ей там отпред и са барикадирали двата изхода. Така могат да се придвижват и надясно, и наляво — както си поискат. Невъзможно е да ги прогоните.
— Далеч ги превъзхождаме.
— Колко воини загубихте досега?
— Великият Дух извика мнозина от нас при себе си. Вече са повече от десет пъти по десет. Загинаха и някои от конете.
— Тогава тази нощ не бива да предприемате нищо повече, защото ще ви се случи точно онова, което стана последния път. А през деня апачите ще се разположат така, че да могат да ви достигат с куршумите си, но да бъдат извън обсега на стрелите ви. После ще пристигнат и отрядите, които е извикал Винету, след което на полесражението ще има повече апачи, отколкото команчи. Осъдени сте на смърт.
— Това ли е наистина мнението на моя брат? Ние ще последваме съвета ти, ако той е в състояние да ни спаси.
— Понеже говориш за спасение, дано вече си разбрал, че имах право, когато пред Белия Бобър нарекох тази долина „клопка“. Като се размисля, виждам два пътя, по които бихте могли да се спасите. Първият от тях е да огледате скалите и да видите дали не можете да се изкатерите по тях. Но за тази цел трябва да изчакате утрото. А така апачите ще ви забележат и ще хвърлят силите си в съответната част на котловината. Там ще ви превъзхождат, защото вие няма да можете да вземете конете си. Значи остава само едно средство за спасение: да започнете преговори с апачите!
— Няма да го направим! — избухна Скачащия Елен. — Апачите ще поискат нашата смърт!
— Не мога да им се сърдя, защото сте им дали основание. В мирно време сте нападнали селата им, заграбили сте имуществото им, отвлекли сте жените и дъщерите им, убивали сте техни воини или сте ги мъчили до смърт. После сте нарушили дадената си дума спрямо техните пратеници и сте ги избили. Такива позорни дела крещят за отмъщение и затова никак не е чудно, че не бива да очаквате милост от апачите. Ти самият сигурно разбираш това и ще признаеш, че сте действали безотговорно към тях.
Това бяха откровени думи, толкова откровени, че вождът замълча за известно време.
— Уф! — процеди той после през зъби. — И ти казваш тези думи на Скачащия Елен, вожда на команчите?
— Щях да ти ги кажа, дори да беше и самият Велик Дух. За вас е голям позор да постъпите по този начин към апачите, които не ви бяха сторили никакво зло. Защо убихте пратениците им? Защо предприехте този боен поход и донесохте на тези нищо неподозиращи хора смърт, гибел и позор? Отговори ми!
Едва след известно време индианецът процеди гневно:
— Апачите са наши врагове!
— Не. Те живееха с вас в мир, нито един ваш пратеник не им е донасял известието, че сте изровили томахока срещу тях. Може би съзнавате собствената си вина. Затова казваш, че не можете да чакате милост от тях. Но въпреки това би било възможно да сключите що годе приемлив мир с тях. Цяло щастие е за вас, че техен предводител е Винету, защото той не жадува за кръв. Той е единственият вожд на апачите, който вероятно би се решил да бъде милосърден към вас. Изпратете един човек при него, за да се започнат преговори. Дори аз самият съм готов да отида, за да го направя отстъпчив.
— Команчите са готови по-скоро да умрат, отколкото да молят апачите за милост.
— Е, това е вече ваша работа. Дадох ти моя съвет. Дали ще го последваш или не, ми е безразлично.
— Не вижда ли моят брат някакъв друг изход? Той говори в полза на апачите, значи е техен приятел.
— Настроен съм дружелюбно към всички червенокожи мъже, стига те да не се отнесат към мен враждебно. Апачите не са ми сторили ни най-малко зло. Защо тогава да бъда техен враг? Но ти искаше да ни плениш. Сега прецени кой има по-голямо право на приятелството ни — ти или те!
— Ти носиш калюмета и амулета на Скачащия Елен и следователно каквото казваш, е все едно изречено от вожда. Затова той не може да ти отговори така, както би желал. Съветът ти не струва нищо. С него преследваш целта да ни тикнеш в ръцете на апачите. Но сега сами знаем какво трябва да правим.
— Е, щом знаете, тогава добре. Няма какво да си кажем повече.
— Да, няма какво да си кажем — изръмжа команчът. — Ала помни, че въпреки закрилата, под която се намираш все още, ти си наш враг! Нямаш право да задържиш моя калюмет и амулет. Ще трябва да ми ги върнеш преди да напуснем това място, а после отмъщението ни ще те връхлети.
— Well! Съгласен съм. Очаквам с голямо спокойствие да видя какво ще ме връхлети. Ти заплаши Олд Дет. Повтарям, че повече няма какво да говорим. Можеш да си вървиш.