В котловината си оставаше все така тихо, както беше и през последния половин час. Команчите още се съвещаваха. След изтичането на уговорения срок Олд Дет се изправи и се метна на седлото.
— Правете точно това, което върша аз! — каза той.
Бавно насочихме конете си към лагера. Кръгът от команчи се разтвори и ние навлязохме в него. Ако лицата им не бяха изрисувани, в израженията им несъмнено щяхме да прочетем най-голямата изненада.
— Какво търсите тук? — попита вождът, като скочи от земята. — Защо идвате на коне?
— Идваме на коне, за да окажем чест на храбрите и умни воини на команчите. Съветвахте ли се? Какво ще правите?
— Съвещанието не е свършило още. Но слезте от седлата! Вие сте наши врагове и не можем да допуснем да бъдете на коне. Или може би си дошъл, за да върнеш свещените предмети на Скачащия Елен?
— А не бих ли постъпил неразумно? Ти самият каза, че от момента, когато си възвърнеш твоята собственост, между нас ще зацари вражда, докато умрем на кола на мъчението, нали?
— Така ще бъде. Вождът го каза и ще удържи на думата си. Гневът на команчите ще ви унищожи!
— Толкова малко ни е страх от този гняв, че веднага ще сложа начало на враждата. Ето ти нещата! А сега вижте какво зло можете да ни сторите!
Старият скаут дръпна силно предметите от врата си и ги захвърли надалеч. В същото време пришпори коня си — така, че той прелетя над огъня само с един скок и разкъса отсрещните редици на команчите. Хектор, негърът, го последва пръв. Неговият кон събори вожда. Ние, останалите трима, също препуснахме мигновено. Неколцина от команчите бяха прегазени от конете, а към тях се прибави и един от постовете, който, вече на открито, се изпречи на пътя на Олд Дет. След това се понесохме по равния тревист терен, преследвани от неописуемия гневен рев на команчите.
— Уф! — извика в този момент един глас пред нас. — Спрете! Тук е Винету!
Дръпнахме юздите на конете си. Пред нас изникнаха няколко апачи и щом слязохме, те поеха животните ни. Винету ни придружи през тесния проход, извеждащ вън от котловината. Там бе направено вече място, така че хората и конете можеха да минават поединично.
Когато оставихме зад нас преграденото място, проходът се разшири и скоро забелязахме, че просветлява. Теснината се разтвори и ние съзряхме слабо тлеещ огън, на който двама червенокожи печаха месо. Щом се приближихме, те се отдалечиха почтително. И другите апачи се оттеглиха, след като вързаха юздите на конете ни за колчета. На известно разстояние пасеше цяло стадо коне, а край тях стояха пазачи.
— Нека моите братя седнат при огъня — каза Винету. — Наредил съм да изпекат парче бизонско филе. Можете да ядете, докато се върна.
— Ще се бавиш ли много? — попита Олд Дет.
— Не, Винету трябва пак да отиде в котловината. Команчите могат да бъдат подведени от гнева си от вашето бягство и да се приближат към воините на апачите. В такъв случай вождът ще им изпрати няколко куршума.
Той се отдалечи. Олд Дет се разположи удобно край огъня, извади ножа си и се зае с печеното. То беше отлично. Скаутът и аз изобщо не бяхме яли досега, а и останалите трима само бяха опитали конското месо на команчите. Голямото парче филе бързо се топеше. По едно време Винету се върна. Погледна ме въпросително и аз разбрах погледа му. Той искаше да знае дали имах намерение да продължавам моето инкогнито. Затова се изправих на крака и протегнах двете си ръце към него.
— Моят брат Винету вижда, че няма нужда да отивам до Рио Пекос, за да го видя. Сърцето ми се радва да го срещна още тук.
Ние се прегърнахме. Щом Олд Дет видя това, попита учуден:
— Това пък какво е? Познавате ли се?
— Той е моят бял брат Олд Шетърхенд — заяви апачът.
— Олд Ше … тър … хенд? — извика скаутът смаян. — Е, тогава добре ме прати мене, старата лисица, за зелен хайвер, макар и отдавна вече да знаех, че този млад потаен човек не може да бъде такъв гринхорн, за какъвто искаше да мине. Но че е Олд Шетърхенд, наистина никога и през ум не ми е минавало. Действително често се държеше доста глуповато, за да помисля, че е той. Все пак наскоро край Елм Крийк не преувеличих никак, като казах, че си голям хитрец. Мошеник такъв, мошеник от световна класа!
Оставихме го да се чуди, защото Винету имаше да ми разказва много неща.
— Моят брат Шарли знае, че трябваше да отида във форт Индж. Там научих …