— Знам вече всичко — прекъснах го аз — Когато имаме повече време, ще ти разкажа как го научихме. Но сега преди всичко трябва да разбера къде са десетте бледолики, които бяха при команчите, и избягаха при вас заедно с двамата разузнавачи, представили се за топиаси.
— Отидоха си.
— Отидоха ли си? Накъде?
— В посока на Чиуауа при войските на Хуарес.
— Отдавна ли тръгнаха?
— Да. Бързаха много, защото са били принудени да изминат с команчите дълъг обиколен път. Искаха да наваксат изгубеното време.
— Това е удар за нас, защото с тях бяха двамата мъже, за които ти разказвах в Матагорда.
— Уф, уф! Винету не го е знаел. Според собствените им думи, трябвало да пристигнат в Чиуауа в точно определен ден, а бяха изгубили много време. Винету обича Хуарес, затова той им помогна да се придвижват по-бързо. Даде им отпочинали коне, храна и двамата мними топиаси за водачи, които познават пътя през Мапими до Чиуауа много добре. Бледоликите заявиха, че не могат да губят нито минута време.
— На всичко отгоре и това! Отпочинали коне, храна и надеждни водачи! А този Гибсън ми беше вече в ръцете. Сега ще ми избяга!
Винету се замисли за миг и после каза:
— Апачът е направил голяма грешка, без да подозира, но ще я поправи. Ще заловиш Гибсън. Поръчението, което имаше Винету да изпълнява в Матагорда, е приключено. След като команчите бъдат наказани, той е свободен и ще ви придружи. Ще получите най-добрите коне и ако не се случи нещо непредвидено, ще настигнем белите до средата на втория ден.
В този момент откъм котловината дотича един апач и съобщи:
— Кучетата команчи изгасиха огъня и напуснаха лагера си. Кроят някакво нападение.
— Ще бъдат отблъснати както и преди — отвърна Винету. — Ако моите бели братя дойдат с мен, апачът ще ги отведе на такова място, откъдето ще могат да чуват всичко.
Веднага станахме. Той ни поведе през теснината обратно към барикадата. Там подаде в ръцете на Олд Дет едно висящо от скалите ласо.
— Изкачете се по ремъка нагоре на две човешки височини! Там ще намерите храсти, а зад тях и пътеката, за която ви говорих. Винету не може да дойде сега с вас горе, трябва да остане при воините си.
— Хмм — изръмжа скаутът. — Да пълзиш по толкова тънко ласо на два човешки боя височина! Да не съм маймуна, която се е учила да се катери по лиани! — После добави, хвърляйки настрани лукав поглед: — А гринхорнът, който се казва всъщност Олд Шетърхенд, ще съумее да се справи по-добре. Е, нека опитаме!
Все пак изкачването му се удаде. Последвах го, а след мен се покатериха и другите, естествено не без затруднение. На едно място в скалите беше израснало дърво, около което бе увито ласо. Край него имаше храсти, закриващи пътеката. Беше толкова тъмно, че се ориентирахме пипнешком; с помощта на ръцете си се придвижихме на едно късо разстояние напред, където Олд Дет се спря. Облегнахме се на скалата и зачакахме да видим какво щеше да се случи. Струваше ми се, че над котловината бе легнала тишината на смъртта. Колкото и да напрягах слуха си, не можах да чуя нищо друго, освен тихо сумтене, което произхождаше от носа на Олд Дет.
— Глупаци са тези команчи, не си ли и ти на това мнение, сър? — каза ми той. — Ей отсреща, отдясно, идва миризма на коне, на коне, които се движат. А това е нещо съвсем различно от неподвижно стоящи коне. Над спокойно стоящите коне разстлалата се миризма е гъста и плътна; тъй да се каже, в нея можеш да си завреш носа. Но щом се раздвижат конете, размърдва се и тя — става по-лека и по-фина. Ето сега там, отдясно, идва такъв лек полъх на конска миризма, а и на старите ми уши се счу, че някакъв кон се спъна. Шумът беше слаб и глух, сякаш в мека, тревиста земя. Струва ми се, че команчите се промъкват тайно към входа, за да направят пробив.
В този миг чухме силен глас:
— Ти-чи!
Тази дума означава „сега“. Веднага след това изтрещяха два изстрела — Сребърната пушка на Винету. Последваха револверни изстрели. До нас долетя неописуем рев. Над котловината се понесоха диви и пронизителни индиански викове. Звън от пресрещането на един томахок с друг. Битката бе започнала.
Тя не продължи дълго. Сред пръхтенето и цвиленето на конете, сред бесните крясъци на команчите постепенно се разнасяше все по-силно победоносното „и-ви-ви-ви-ви“ на апачите. Чухме, как обкръжените в котловината команчи отстъпиха в див безпорядък. Стъпките им и тропотът от конските копита се отдалечиха към центъра на котловината.
— Нали казах? — обади се Олд Дет. — Апачите се държат чудесно. Пускат стрелите и нанасят удари с копията си от сигурни прикрития. Редиците на команчите са нагъсто, така че всяка стрела, всяко копие и всеки куршум непременно улучва. А сега, когато неприятелят им се оттегля, апачите са достатъчно умни, за да не го преследват. Остават зад прикритията си, понеже знаят, че команчите не могат да им се изплъзнат. Има ли смисъл да рискуват и да навлизат в котловината!