Отидохме заедно до преграденото място. Там той се изкатери по ласото и горе закрачи изправен по пътеката, така че команчите можеха да го видят. Още не се беше отдалечил много, когато към него изсвистяха стрели. Не го улучиха, понеже не го достигаха. Изтрещя и един изстрел. Апачът продължи да крачи спокойно, сякаш изобщо не беше забелязал куршума, рикоширал в скалата до него. След малко се спря и започна да говори. Гласът му се чуваше може би пет минути — силен и настоятелен. Докато говореше, той вдигна ръка и докъдето стигаше погледът ни, видяхме, че всички апачи веднага наставаха от земята. По този начин команчите трябваше да разберат, че отвсякъде са обградени от враг, който ги превъзхожда. Това беше честна постъпка от страна на Винету, последният му опит да накара противника си да се предаде. После той продължи да говори. Но внезапно апачът се хвърли на земята и фигурата му напълно се скри от погледа ни. В същия миг изтрещя втори изстрел.
— Скачащия Елен стреля по него. Това беше отговорът му — рече Олд Дет. — Винету видя, че онзи вдигна пушката си и в мига, когато команчът я насочи към него, той се хвърли на земята. А сега ще… гледайте, гледайте!
Със същата бързина, с която беше изчезнал, Винету отново се изправи на крака. Вдигна Сребърната пушка на рамо и натисна спусъка. Силните крясъци на команчите отговориха на изстрела му.
— Застреля вожда на команчите — заяви Олд Дет. Сега Винету отново вдигна ръка, изпъвайки дланта си хоризонтално. Видяхме как всички апачи се прицелиха с пушките си. Разнесоха се над четиристотин изстрела.
— Елате, мешърз! — каза скаутът. — Нека не гледаме. Дори за моите стари очи гледката е твърде „индианска“, макар да трябва да ви кажа, че команчите са си го заслужили. Винету направи всичко възможно, за да избегне най-ужасното. Струва ми се, че и Олд Шетърхенд, индианският приятел, няма да иска да гледа това! Елате!
Върнахме се при конете, където скаутът започна да оглежда избраното за него животно. Чухме още един залп, а после се разнесе победният вик на апачите. След малко Винету се върна при нас. Лицето му беше много сериозно.
— Във вигвамите ще се надигнат големи вопли и плач, защото никой от техните воини няма да се завърне. Великият Дух предопредели да бъдат отмъстени нашите мъртъвци. Враговете ни не пожелаха да бъде другояче и аз също не можех да действувам другояче. Но погледът ми не иска да се върне пак в тази долина на смъртта. Каквото трябва да се извърши още тук, ще бъде направено от воините ми. Веднага тръгвам на път с моите бели братя.
Половин час по-късно потеглихме, снабдени богато с всичко необходимо. Винету взе още десет апачи с добри коне. Бях радостен, че можех да напусна това ужасно място.
Девета глава
През дивата Мапими
Мапими се простира в района на двете мексикански провинции Чиуауа и Коауила; представлява обширна низина в тамошното плато, разположено на хиляда и сто метра над морското равнище. С изключение на северната страна тя е обградена отвсякъде от стръмни вериги варовикови скали, отделени от самата Мапими чрез многобройни каньони. Пустинята се състои от оголени равнини, покрити само с оскъдна ниска Тревица, сред които нерядко се срещат обширни пясъчни пустини и само тук-там храсталаци. От време на време сред тази пустинна равнина се извисяват отделни планински куполи. Често земята е насечена с големи дълбоки цепнатини с отвесни стени, които принуждават пътуващите да заобикалят много. И все пак Мапими не е толкова безводна, както си я бях представял. В нея има езера, които през горещото годишно време наистина губят по-голямата част от водата си, но все пак дават такава влажност на въздуха, че по бреговете им вирее доста разнообразна растителност.
Нашето пътуване имаше за цел едно от тези езера — Лагуна де Санта Мария. То беше отдалечено приблизително на четиридесет и шест английски мили от котловината, от която потеглихме. Това бе един значителен дневен преход след безсънно прекараната нощ. Яздехме почти само през клисури, излизахме от една падина и влизахме в друга, откъдето нямахме никаква гледка.
Почти през целия ден не зърнахме слънцето: може би го бяхме видели само за няколко минути. При това се движехме ту надясно, ту наляво, понякога привидно се връщахме назад, така че аз почти обърках главната посока, следвана от нас.
Беше привечер, когато се добрахме до лагуната. Почвата беше песъчлива. На мястото, където лагерувахме, нямаше дървета, а само храсти, чието име не ми беше известно. Пред нас се простираше мрачна водна площ, обградена от оскъдни храсталаци; зад нея — равнина, над която на запад се издигаха ниски планински върхове. Слънцето беше вече залязло зад тях. Тук горе слънчевите лъчи са имали възможност да действат с пълна сила. В дълбоките тесни и мрачни каньони ми беше станало почти студено. Но горе земята излъчваше такава горещина, че както се казва, всичко завираше. Затова пък през нощта, когато земята бе изпуснала топлината си във въздуха, стана толкова студено и призори над нас полъхна такъв вятър, че бяхме принудени да се загърнем още по-добре във вълнените си одеала.