Рано-рано продължихме пътя си. Отначало право на запад. Скоро обаче многобройните каньони ни накараха да заобикаляме. Слизането до дъното на една такава отвесна пукнатина в скалите нямаше да бъде възможно, ако природата не беше образувала опасни и тесни стъпаловидни пътечки надолу. А стигне ли човек долу, после не може да се изкачи обратно. Трябва да обикаля с коня си из десетина или повече главни и странични каньона, преди да достигне някое място, откъдето би могъл пак да се изкачи горе, но при големи опасности. Ездачът изглежда като залепен с коня си за скалата, над главата му като блестяща тясна лента се вижда небето, а долу — ужасната бездна. А в тази бездна няма капчица вода, само камъни, нищо друго освен гол, сух, ръбест натрошен камънак. Високо горе се реят лешоядите, които придружават пътниците от зори до мрак; когато хората легнат да спят, лешоядите кацат наблизо, за да продължат да ги придружават на следното утро и с острите си дрезгави крясъци да им напомнят, че очакват само рухването им на земята от изтощение или пък падането им в бездната на каньона вследствие на някоя погрешна стъпка на коня. Нарядко може да се види най-много някой измършавял, приличен на скелет койот, който изчезва като безплътна сянка зад ръба на скалата. После животното пак се появява зад гърба на ездача, за да се повлече подир него с хищен глад в очите в очакване на същото пиршество като лешоядите.
По обед отново бяхме оставили зад гърба си един такъв ужасен хаос от каньони и яздехме в галоп по тревиста равнина. По едно време се натъквахме на следи от повече от десет ездачи, появили се отдясно под остър ъгъл на пътя ни. Винету заяви със сигурност, че това била търсената следа. Олд Дет и аз също бяхме на мнение, че сме намерили вярната диря. За съжаление се оказа, че тази група ездачи, между които бе и Гибсън, имаше преднина поне от шест часа. Сигурно бяха яздили през цялата нощ, тъй като са предполагали, че ще бъдат преследвани.
Привечер Олд Дет, който яздеше начело, се спря и ни остави да го наближим, понеже бяхме малко поизостанали. Там, където ни чакаше, старата следа се сливаше с нова, също така от конници, тридесет или четиридесет души, които бяха дошли от юг. Бяха яздили един подир друг, което извънредно много отежняваше преброяването им. Това яздене в индианска нишка, както и обстоятелството, че конете им не бяха подковани, ни накара да предположим, че са индианци. Бяха се появили от ляво и понеже бяха продължили в нашата посока, ние си направихме извода, че са догонили предната група, тъй като следата им беше почти толкова стара, колкото и другата. Олд Дет изръмжа недоволно под носа си:
— Какви ли са били тези червенокожи? Сигурно не са апачи. Не можем да очакваме нищо добро от тях.
— Моят бял брат има право — съгласи се Винету. — Апачите не се намират сега наоколо, а освен тях в тази част на Мапими живеят само неприятелски племена. Ще трябва да внимаваме.
Продължихме да яздим внимателно и скоро достигнахме мястото, където червенокожите бяха настигнали отряда на белите. Тук двете групи бяха спирали и преговаряли. Във всеки случай резултатът е бил благоприятен за белите, понеже се бяха поставили под закрилата на червенокожите. На това място са били освободени и техните досегашни водачи, двамата апачи, с които се бяхме запознали, мислейки ги отначало за топиаси. Следите им се отделяха от следите на останалите.
След известно време достигнахме верига възвишения, обрасли с трева и храсти. От тях се стичаше малко поточе, голяма рядкост за тази местност. Тук бяха спирали преследваните от нас хора, за да напоят конете си. И ние скочихме от седлата. По бреговете на потока не растяха никакви храсти, така че течението му можеше да се проследи с поглед надалеч. Той извиваше на югоизток. Застанал прав, Олд Дет закри очи с ръка и се загледа в тази посока. Попитан за причината, той каза:
— Далеч пред нас виждам две точки. Струва ми се, че са вълци. Но защо ли седят тези зверове там? Защо не бягат от нас? Няма по-страхливо животно от прерийните вълци.
— Нека братята ми замълчат. Чух нещо — каза Винету. Ние затаихме дъх и наистина, ето че от мястото, където се намираха двете точки, до нас долетя слаб вик.