— Тогава искам да знам причината, поради която червенокожите са се отнесли така към вас. Обидихте ли ги?
— Ни най-малко. Но сеньор Дейвис ни беше екипирал добре. Всеки от нас имаше по два коня, хубави оръжия, храна, инструменти и всичко, което е необходимо за един по-дълъг престой в тази дива местност.
— Хмм! Това е наистина повече от достатъчно за такива хорица.
— Индианците ни заобиколиха и попитаха кои сме и какво търсим тука. След като им казахме истината, те се разгневиха твърде много и заявиха, че Мапими и всичко, което се намира в нея, им принадлежи. После поискаха да им дадем вещите си.
— И вие им ги отстъпихте?
— Аз не. Хартън обаче беше по-умен от мен. Свали от себе си всичко, каквото имаше. Аз пък грабнах пушката си, но не за да стрелям, защото при тяхната численост това би било чиста лудост, а само за да ги сплаша. За един миг бях повален, обезоръжен и обран до голо. Белите не ни помогнаха. Но ни разпитаха. Не исках да им отговарям и ме биха с ласо. Хартън пак се показа по-умен от мен. Той не можеше да знае какво целят и им разказа всичко, дори и за новата бонанса на сеньор Улман. Тогава те наостриха уши. Принудиха го да им опише находището. Прекъснах го и се опитах да го накарам да мълчи. Затова ме завързаха и ме закопаха тук. А Хартън, който не искаше да дава повече сведения, беше бит дотогава, докато най-сетне каза всичко. И понеже онези си помислиха, че все пак може би той ги е заблудил, го взеха със себе си и го заплашиха с мъчителна смърт, ако до утре вечерта не ги отведе до бонансата.
Не бях виждал до сега Олд Дет в такова състояние. На лицето му се изписа мрачна, необуздана и неумолима решителност. Имаше вид на отмъстител, който си е наумил за нищо на света да няма милост към жертвата си. Гласът му прозвуча почти дрезгаво, когато попита:
— И вие мислите, че тези бандити са се отправили оттук към бонансата?
— Да. Искаха да нападнат и ограбят бонансата. Там има големи запаси от муниции, храни и различни други предмети с голяма стойност за тези негодници. Има и значително количество сребро!
— The devil! Ще делят. Белите ще вземат метала, а червенокожите — останалото. Далече ли е бонансата?
— Дотам има цял ден усилена езда, така че утре вечерта ще пристигнат, ако Хартън не последва съвета, който му дадох.
— Какъв съвет?
— Да ги поведе по заобиколен път. Все си мислех, че някой ще мине оттук и ще ме спаси. В този случай исках да го помоля веднага да препусне към бонансата и да предупреди хората. Аз самият, разбира се, едва ли бих могъл да дойда, тъй като нямам кон.
Старият скаут гледа известно време замислено пред себе си. После каза:
— Най-добре би било да тръгнем веднага. Ако потеглим сега, ще можем да проследим дирята на тези гадове, докато се стъмни. Не бихте ли ми описали пътя по-нататък, че да мога да го намеря и през нощта?
Човекът отвърна отрицателно и решително ни предупреди да се откажем от нощна езда. Олд Дет реши да изчакаме утрото.
— Шестнадесет сме и ще си имаме работа с четиридесет червенокожи и десет бели, което прави общо петдесет — продължи той. — Струва ми се, че няма защо да се страхуваме. Как бяха въоръжени тези чимари?
— Само с копия, стрели и лъкове. Е, сега взеха и нашите пушки и револвери.
— Няма значение. Тези червенокожи не разбират от употребата на такива оръжия. Впрочем ще използваме всички обстоятелства, които биха ни осигурили някакво предимство. А за това е необходимо да научим къде и как е разположена бонансата. Опишете ми мястото.
— Представете си дълбоко врязана в гората клисура, която се разширява по средата и е обградена наоколо от стръмни варовикови скали. Тези варовици са богати на сребърни, медни и оловни залежи. Гората обгражда клисурата от всички страни и стига до самия край на стръмно спускащите се стени, та дори и по склоновете й растат отделни дървета и храсти. В дъното на клисурата от скалите извира вода, която веднага образува мощен поток. Клисурата или по-скоро долината е дълга две мили. Но въпреки тази значителна дължина никъде няма място, където би могло да се слезе отгоре. Единственият вход е, където водата напуска долината. А там скалите се приближават толкова много една до друга, че остава място колкото да минат един до друг трима души или двама конника.
— Но тогава мястото може страшно лесно да се защищава срещу нападатели!
— Разбира се. Няма втори вход, няма, поне за чужди хора. Работи се в средата на долината. Доста трудно беше винаги, когато трябваше да се върви половин час, за да се излезе от долината. Затова сеньор Улман нареди да се направят стъпала на подходящо място. Там скалите не се издигат отвесно, а терасовидно. Сеньорът заповяда да се отсекат дървета и да ги свлекат до различни площадки в скалата така, че те останаха там, облегнати на нея. По този начин от горе до долу се образува плътна маса от дънери, клони и шума, под чието прикритие можахме да изсечем стъпала, които никой външен човек не може да открие.