— Охо! Готов съм веднага да намеря тази превъзходна стълба. Издали сте се с това изсичане на дърветата. Там, където са повалени дървета не по естествен път, сигурно или има, или е имало хора.
— Когато се озовете на въпросното място, няма и през ум да ви мине, че дърветата са спускани надолу с помощта на въжета, ласа и при страхотно напрежение, а дори и с опасност за живота. Разберете ме правилно! Те не са сечени в истинския смисъл на думата. Няма да видите останали в земята дънери. Сеньор Улман нареди да бъдат изкоренявани, така че те се свеждаха бавно към пропастта и целите им коренища излизаха навън. После над тридесет души държаха въжетата, за да не се сгромоляса дървото в долината, а да се плъзне бавно надолу и да намери здрава опора на някоя скалиста площадка.
— Колко работници са ангажирани там?
— Почти четиридесет.
— Е, тогава няма защо да се тревожим заради нападението. А как се осъществява връзката с външния свят?
— Чрез мулета, които пристигат всеки две седмици, за да снабдят хората от долината с всичко необходимо и да натоварят рудата.
— Входът охранява ли се?
— Само през нощта, когато всички спят. Впрочем един ловец, специално нает за тази цел, по цял ден обикаля наоколо, за да снабдява работниците с дивеч. От него не може да убегне нищо.
— Построил ли е Улман някакви сгради?
— Сгради няма. Той живее в голяма палатка, където се събират всички след работа. Друга палатка наблизо представлява склад за провизиите, а в полукръг около палатките са построени от клони и други подобни материали временни колиби, където спят работниците.
— Но не може ли някой случаен човек да забележи светлите палатки отгоре, от ръба на котловината?
— Не, защото са скрити под гъстите корони на дърветата, и не са от светло платно, а са покрити с тъмна гумирана материя.
— Така може. А какво е положението с въоръжението?
— Отлично. Всеки работник има двуцевка, нож и револвер.
— Е, тогава индианците могат да заповядат. Вярно, че е необходимо да стигнем при бонансата преди тях. Ще трябва утре конете ни да се напрегнат. Затова сега нека се опитаме да поспим. За работата, която ни очаква утре, е необходимо да сме добре отпочинали, а и конете ни също.
Очакваният сън не искаше да ме споходи, въпреки че през изтеклата нощ не бях мигнал. Вълнуваше ме мисълта, че утре ще пипна Гибсън. И Олд Дет не спеше. Непрекъснато се обръщаше от една страна на друга. Това бе съвсем необичайно за него. Чувах го да въздиша и от време на време да мърмори тихо под носа си думи, които не можех да разбера, въпреки че лежах до него. Имаше нещо, което му тежеше на сърцето. Доста ме беше учудило поведението му, когато беше станало въпрос за гамбусиното Хартън, но все пак държането му можеше да се обясни с това, че той познаваше този човек. А може би Хартън не беше само обикновен познат на скаута?
Бяхме лежали около три часа, когато забелязах, че Олд Дет се надигна. Заслуша се в нашето дишане, за да се убеди, че спим. После се изправи и се отдалечи покрай потока. Нашият пост, апачът, не му попречи. Зачаках. Измина четвърт час, после още четвърт и още четвърт, а старият скаут не се връщаше. Тогава аз станах и тръгнах след него.
Забелязах го едва след десетина минути. Стоеше край потока и зяпаше към луната с гръб към мене. Не си давах труда да вървя тихо, но все пак тревата заглушаваше стъпките ми. Трябваше да ги чуе, ако мислите му не бяха заети твърде много с нещо друго. Едва когато почти се доближих зад гърба му, той се обърна светкавично, измъкна револвера си от пояса и ми кресна:
— Hang it all! Кой си ти? Защо обикаляш тайно наоколо? Да не искаш да ти изпратя някой …
Олд Дет млъкна. Сигурно е бил нейде много далеч оттук в мислите си, защото ме разпозна едва сега.
— А, ти ли си, мистър Шетърхенд! Замалко щях да ти пратя един куршум, тъй като наистина те взех за някой непознат. Защо не спиш?
— Защото мисълта за Гибсън и Олерт не ми дава покой.
— Така ли? Вярвам ти. Е, утре и двамата ще ни паднат в ръцете, иначе името ми да не е Олд Дет. Не мога повече да търча подир тях, защото трябва да остана в бонансата.
— Ти? Защо? — Тъй като не ми отговори, аз продължих да питам: — Да не става дума за някоя тайна?