— Да.
— Тогава не искам да настоявам и няма да те смущавам повече. Чух твоето въздишане и мърморене и си помислих, че бих могъл да споделя мъката ти, която не те оставя на мира. Лека нощ, сър!
Обърнах се да си вървя. Той ме остави да се отдалеча малко, после ми извика:
— Сър, я не бягай! Прав си за това, дето го каза, за мъката. Налегнала ме е здравата и не ще, и не ще да остави душата ми на мира. Познавам те като мълчалив и добросърдечен човек, който може би няма да ме осъди твърде строго. Затова сега ще чуеш какво ме подтиска. Не е необходимо да ти казвам всичко, само някои неща. Останалото можеш лесно да си го добавиш сам.
Скаутът ми хвана ръката и двамата бавно закрачихме край потока.
— Какво мнение имаш всъщност за мен? — попита той изведнъж. — Какво мислиш за онова, което е скрито дълбоко в мен, за … за … човека Олд Дет?
— Ти си честен човек. Затова те обичам и уважавам.
— Хмм! Така говориш, защото не ме познаваш добре. Ти си от онези хора, които си живеят весело, понеже не знаят какво означава нечистата съвест. Чуваш ли, сър, нечиста съвест! Този вътрешен глас, който те обвинява дори и когато всички земни съдии мълчат! Ти си нямаш естествено никаква представа, но аз ти казвам: никоя бесилка и никой затвор не могат да се мерят с него.
Старият скаут изрече тези думи с такъв тон, който ме потресе дълбоко. Явно този човек носеше у себе си спомена за някаква тежка вина, иначе не би могъл да говори по такъв начин. Аз не казах нищо. Измина известно време, докато той продължи:
— Сър, не забравяй: има божие правосъдие, спрямо което човешкото представлява детска игра! Вечният съд се е загнездил в съвестта и денонощно ти напомня с гръмовен глас твоята присъда! Трябва да го изплюя, трябва да ти го кажа! И защо тъкмо на тебе? Защото имам голямо доверие в Олд Шетърхенд въпреки младостта му. И защото дълбоко в себе си тая чувството, че утре ще се случи нещо, което ще попречи на стария скаут да изповяда греховете си.
— Какво ти е, сър? Какво ти става?
— Какво ми става ли? Ще ти го кажа направо: имам предчувствие за смъртта си! — Той ме погледна спокойно в очите. — Ти чу разказа на гамбусиното за търговеца Фред Хартън — какво мислиш за брата на този човек?
Сега започнах да подозирам истината. Затова отвърнах предпазливо:
— Във всеки случай този Едуърд Хартън е бил лекомислен!
— Pshaw! С това искаш може би да издадеш по-лека присъда? Аз ти казвам, че лекомисленият човек е много по-опасен от действително лошия. Лошият човек се забелязва още отдалече. Но лекомисленият в повечето случаи е приятна личност — именно затова е обществено далеч по-опасен. Хиляди лоши хора могат да бъдат поправени, защото злината си има страни, които подлежат на превъзпитание. Ала измежду хиляда лекомислени едва ли можеш да поправиш и един, защото лекомислието няма как да го хванеш и изведеш на по-добър път. Всъщност никога не съм бил лош човек, но съм бил лекомислен, страшно лекомислен, понеже онзи Едуърд Хартън, който отнел всичко на брат си, бях… аз! Вярно, сега се наричам иначе, защото опозорих името, което носех. Никой престъпник не говори с охота за извършените от него прегрешения. Можеш ли да си спомниш какво ти казах в Ню Орлиънс, а именно, че моята добра майка ми беше посочила пътя, водещ към щастието, но аз си избрах един друг път?
— Спомням си.
— Тогава няма да приказвам много-много. Моята умираща майка ми показа пътя към добродетелта, но аз тръгнах по пътя на лекомислието. Исках да забогатея, да притежавам милиони. Играх безразсъдно на борсата и изгубих наследството си, както и търговската си чест. След това се отправих към златните мини. Имах щастие и намерих много злато. Пропилях го така бързо, както го бях спечелил, защото започнах да играя страстно хазарт. Измъчвах се с месеци в мините, за да заложа спечеленото на една единствена карта и да го проиграя за пет минути. Припечеленото вече не ми стигаше. Златните залежи не даваха такива суми, каквито исках да имам. Исках да заложа сто хиляди долара, глупакът му с глупак, да играя „ва банк“, да обера всичките пари на банката. Тръгнах за Мексико, станах гамбусино и имах направо възмутителен късмет, но проиграх всичко. Този начин на живот ме съсипа физически. Не стига това, ами започнах да пуша и опиум. По-рано бях як, мускулест мъжага, цял великан. Пропаднах и се превърнах в дрипльо. Нямаше вече никакъв изход за мен. Никой човек не ме поглеждаше, но всички кучета лаеха подир мен. Тогава срещнах моя брат, който имаше търговска фирма във Фриско. Той ме позна въпреки жалкото ми състояние и ме прибра у дома си. Хич да не беше го правил! Да ме беше оставил да се затрия! Щеше да си спести цялото нещастие, а аз нямаше да имам такива душевни терзания!