Скаутът замълча за известно време. Чувах го да диша учестено и му съчувствах с цялото си сърце.
— Видях се принуден да се държа добре — продължи после той. — Брат ми повярва, че съм се поправил напълно и ме настани на работа във фирмата си. Но сатаната на хазарта само дремеше у мене и щом се пробуди, ме сграбчи в ноктите си по-здраво от когато и да било. Бръкнах в касата, за да принудя щастието да ми се усмихне, издавах фалшиви полици, за да принеса парите в жертва на сатаната на хазарта и загубих, губих непрекъснато, губих, докато не остана никаква надежда за спасение. Тогава изчезнах. Брат ми заплати полиците и дълговете и така се превърна в просяк. И той изчезна заедно с малкия си син, след като погреба жена си, умряла от страхове и сърдечна мъка. Наистина научих всичко едва след години, когато веднъж се осмелих да се появя пак във Фриско. Впечатлението от тези известия ме поведе по по-добри пътища. Пак бях започнал работа като гамбусино и отново имах щастие. Бях се върнал, за да поправя сторените злини, но пък брат ми беше изчезнал. Оттогава съм го търсил навсякъде, но не успях да го открия. Този неспокоен скитнически живот направи от мене скаут. Станах за мнозина хора и в морално отношение „скаут“. Изоставих хазарта, но не и опиума. Сега смесвам отровата с тютюна си за дъвкане и я консумирам в съвсем нищожни количества. Вече не пуша, а ям опиум. Така, ето ти моята изповед. Сега ме заплюй и ме стъпчи с краката си; нямам нищо против, защото съм си го заслужил!
Олд Дет пусна ръката ми, седна в тревата, подпря лакти на коленете си и скри лице в ръцете си. Така седя дълго, без да издаде никакъв звук. Аз стоях при него развълнуван от чувства, които не могат да бъдат описани. Най-сетне той отново скочи на крака и втренчи призрачния си поглед в мен.
— Още ли стоиш тук? Не те ли побиват тръпки на ужас пред такова нищожество?
— Ужас ли? Не, но ми е много жал за тебе, сър. Много си грешил, но и много си страдал, а разкаянието ти е напълно сериозно. Как бих могъл аз, пък макар и вътрешно за себе си, да се одързостя да те съдя! Та и аз самият съм обикновен грешник и не знам какво изпитание ще ми донесе животът.
— Много съм страдал! Да, имаш право, много си прав! О, господи, какво представляват присъдите на всички земни съдилища сред незамлъкващия вътрешен глас на един човек, осъзнал тежката си вина! Аз трябва да я изкупя, да поправя всичко, доколкото е възможно. Утре най-сетне ще видя брат си. Имам чувството, че за мен ще изгрее ново слънце, но то няма да е земно. Ала всичко това не те засяга. Има нещо Друго, което искам да ти кажа и за което се налага да те помоля. Искаш ли да изпълниш едно мое желание?
— От все сърце!
— Тогава слушай! Имам много важна причина, поради която винаги мъкна със себе си моето седло, дори и когато за известно време нямам кон. Ако се разпори подплатата, ще се намерят някои неща, които съм определил за моя брат, но само за него и единствено за него. Нали няма да забравиш това, сър?
— Молбата ти е съвсем скромна.
— Не чак толкова. Но може би ще разбереш какво голямо доверие показвам към теб, като те помоля да не я забравяш. А сега си върви, сър! Остави ме сам! Имам чувството, че би трябвало още тази нощ да прелистя целия тефтер с моите дългове. Утре може би няма да имам вече време. Има предчувствия, които просто си личат, че са предвестници на истината. Моля те да си вървиш! Спи за бога! Ти нямаш нечиста съвест. Лека нощ, сър!
Върнах се бавно в нашия лагер и си легнах. Заспах едва малко преди зазоряване, а старият скаут още не се беше върнал. Но когато ме събудиха, той вече седеше на коня си, сякаш много бързаше да види изпълнени своите предчувствия за смъртта си. Гамбусино Тадео Сандия заяви, че с изключение на известни болки в гърба се чувствал здрав и бодър. Той получи един конски чул, който препаса около себе си като женска пола, а отгоре си наметна друг — вместо палто. Един от апачите го взе на коня зад себе си. След това всички потеглихме.
Десета глава
Закъсняло изкупление
Отново минавахме през каньони и известно време яздихме из техните дълбоки бездни. Но след това тежкият терен остана зад гърба ни — поне за този ден. С часове яздихме в тръс из тревисти равнини, сред които се издигаха отделни хълмове. Непрекъснато копитата на конете ни следваха дирята на индианците чимари. Към обед гамбусиното Сандия ни накара да спрем и каза доволен: