— Тук се налага да изоставим следата. Хартън е последвал съвета ми и е тръгнал по заобиколен път. Ще завием надясно, накъдето води прекият път.
— Well, да следваме тогава вашата посока! — кимна скаутът.
На северозапад, накъдето препуснахме след кратка почивка, се издигаха синкави маси на хоризонта. Гамбусиното заяви, че това били планини. Но те бяха толкова далеч, че едва след по-дълго време забелязахме, че се приближаваме към тях. Следобед направихме нова кратка почивка, после пак продължихме напред. Най-сетне видяхме и първите изсъхнали храсталаци. После храсталаците зачестиха и ние запрепускахме през зелени прерии, в които тук-там трябваше да заобикаляме групи от ниски дървета. Отново се оживихме. Но конете ни се държаха наистина възхитително. Без съмнение съвсем различни от конете, които ни беше дал дон Атанасио. Носеха се в такъв бодър тръс, сякаш току-що се бяха върнали от паша.
Междувременно планините се бяха приближили още повече. Но и време му беше, понеже слънцето вече се накланяше към върховете им. Ето че съзряхме и първото голямо дърво. Издигаше се насред прерията, бурите бяха изподърпали клоните му. Поздравихме го като предвестник на така желаната гора. Ту в дясно, ту в ляво, ту пред нас забелязвахме и други дървета, които на едно място растяха по-нагъсто, на друго пък отново се разреждаха, докато най-сетне образуваха малка рядка горичка: тук теренът започна да се издига, като ни изкачи на една височина, която се спусна рязко надолу и премина в не много дълбока долина. Налагаше се да се смъкнем надолу, за да я прекосим. После теренът бавно започна да се издига и ние се озовахме на едно възвишение, което беше голо. Само хребетът му бе покрит със зелена ивица от короните на дървета. Продължихме по този проточил се напред хребет под сянката на дърветата, след което отново слязохме в низина. През тясна клисура излязохме на малко тревисто плато, по което не се виждаха никакви дървета. Едва бяха стъпили на него копитата на конете ни, когато забелязахме тъмна черта, пресичаща косо пътя ни.
— Следа! — извика гамбусиното. — Кой ли е яздил тук? Сандия слезе от коня си, за да огледа дирята.
— Можеше да я разгледа и без да слиза — промърмори Олд Дет. — Такава следа може да бъде оставена само от група ездачи, които са над четиридесет на брой. Закъснели сме.
— Наистина ли мислите, че са били чимарите?
— Да, така мисля, сър!
Сега Винету слезе от коня си. Повървя покрай следата и каза:
— Десет бледолики и четири пъти повече по толкова червенокожи. Изминало е времето от един час, откакто са минали оттук.
— Е, какво ще кажете, дон Тадео? — попита Олд Дет.
— Ако наистина е така, тогава все още можем да ги изпреварим — отвърна запитаният. — Преди да започнат нападението, непременно ще изпратят разузнавачи. А това изисква време.
— Ще принудят Хартън да им опише всичко, така че едва ли ще си пилеят времето с продължително търсене.
— Но индианците нападат винаги малко преди зазоряване.
— Абе я оставете това зазоряване! Сам знаете, че при тях има и бели! Хич не ги е еня тях за привичките на червенокожите. Бих се обзаложил, че ще влязат в бонансата посред бял ден. Хайде да продължаваме!
Сега вече използвахме шпорите и полетяхме по равнината, разбира се, в друга посока, различна от посоката на чимарите. Хартън не ги водеше към входа на бонансата, а се мъчеше да ги закара към най-задната част на долината. Но ние се отправихме по възможно най-бързия начин към входа й. За съжаление тъмнината започна да настъпва много бързо. В равнината се справяхме горе-долу, но скоро навлязохме пак в гора. Яздехме под дърветата по съвършено неутъпкана земя без никаква пътека, ту нагоре, ту надолу и най-сетне трябваше да се оставим само на крачещия сега най-отпред гамбусино и на зрението на нашите коне. Клоните и шумата ни пречеха. Удряха ни в лицата и лесно можеха да ни изхвърлят от седлото. Затова и ние слязохме на земята и продължихме пеша, като водехме животните след себе си и държахме в свободната си ръка револвер със запънат спусък. Можехме да очакваме всеки момент да се натъкнем на неприятеля. Най-сетне чухме шум от вода.
— Намираме се при входа — прошепна гамбусиното. — Внимавайте! Вдясно е потокът. Движете се един по един и се придържайте наляво, към скалите!
— Добре де! — обади се Олд Дет. — Но няма ли тук поставен пост?
— Още не. Не е дошло време за спане.
— Ама че порядки! И при това в една бонанса! Как изглежда пътят? Тъмно е като в рог.
— Води все направо. Равен е. Няма никакви препятствия чак до палатката.
В тъмнината успяхме да различим само че се намираме на дъното на някаква долина; пред нас не се виждаха дървета. Отляво се издигаха високо нагоре тъмни маси. Бяха планинските скали. Отдясно шумолеше потокът. Продължихме напред, като все още водехме конете за юздите. Аз вървях с Олд Дет и Тадео Сандия. В този момент Винету, който ни следваше непосредствено, ни посочи някаква сянка, приличаща на куче, която пробягва между нас и скалите. Спряхме се и се ослушахме. Не се чу никакъв шум.