— Тъмнината заблуждава — заяви Тадео. — Впрочем зад нас се намират тайните стъпала, изсечени в скалите.
— Тогава е възможно сянката да е дошла оттам — казах аз.
— Ако е така, тогава съвсем няма защо да се тревожим; може да е само някой приятел. Но по това време никой от обитателите на долината няма работа тук. Винету се е заблудил.
С това въпросът бе приключен, а той щеше да се окаже така фатален за нас, поне за един от нас. След кратко време забелязахме слабо блещукане — светлината от фенерите, проникваща през платнището на палатката. Доловихме и гласове. Напред вървяхме четиримата.
— Изчакайте другите! — каза Олд Дет на Сандия. — Нека спрат пред палатката, докато уведомим сеньор Улман.
Тропотът от нашите коне сигурно беше чут в палатката, но въпреки това платнището пред входа й не се отмести.
— Ела с мене вътре, сър! — каза ми старият скаут. — Да видим, каква радост и изненада ще предизвикаме.
Отвън си личеше къде се намира входът. Олд Дет влезе пръв.
— Тук са вече! — извика един глас. — Не ги пускайте! Едновременно с тези думи се разнесе изстрел. Видях как скаутът конвулсивно се вкопчи с двете си ръце в платнището на входа и същевременно забелязах, че към нас са насочени няколко пушки. Олд Дет не можа да се задържи прав, а се свлече на земята.
— Моето предчувствие … моят брат … прошка … в седлото … — простена той.
— Мистър Улман, за бога, не стреляйте! — изкрещях аз. — Ние сме приятели, немци! Вашият тъст и шурей са при нас! Идваме, за да предотвратим подготвяното срещу вас нападение!
— Господи! Немци! — чу се отвътре. — Възможно ли е?
— Да, не стреляйте! Пуснете ме, поне мен!
— Тогава влезте! Но сам!
Прекрачих входа на палатката. Вътре стояха изправени двадесет мъже, всички въоръжени с пушки. Горяха три от фенерите, окачени под тавана на палатката. Посрещна ме един млад човек. До него стоеше някакъв мъж с окаяна външност.
— Този беше ли с тях, Хартън? — попита го по-младият.
— Не, сър!
— Глупости! — извиках аз. — Не правете цяло следствие! Ние сме ваши приятели, но след нас идват неприятелите ви. Могат да се появят всеки момент. Назовахте този човек Хартън. Той ли е гамбусиното, когото индианците чимари мъкнат от вчера със себе си?
— Да. Избягал е от тях. Влезе при нас едва преди две минути.
— Тогава вие сте се промъкнали покрай нас, мистър Хартън? Един от нас ви забеляза, но за съжаление ние, останалите, не му повярвахме. Кой стреля?
— Аз — заяви един от мъжете.
— Слава богу! — въздъхнах аз с облекчение, защото вече си бях помислил, че единият брат беше застрелял другия. — Убихте един невинен, един човек, на когото дължите спасението си!
В този момент влязоха двамата Ланге заедно със Сандия, гамбусиното. Не можеха повече да се сдържат навън. Последва бурна и шумна сцена на радост. От околните колиби заприиждаха останалите обитатели на долината. Трябваше да се намеся енергично, за да въдворя ред и тишина.
Олд Дет беше мъртъв, застрелян точно в сърцето. Негърът Хектор внесе трупа му вътре и го положи на земята между нас, плачейки тихо. От едно друго отделение на палатката се бяха приближили две жени. Едната от тях носеше малко момченце. Тя беше бавачката. Другата се отпусна безсилна в ръцете на баща си и брат си.
При тези обстоятелства можех да разчитам само на себе си и на Винету. Попитах Хартън как му се беше удало да избяга.
— Заблудих индианците и ги отведох нагоре в гората зад долината — обясни ми той. — Там се разположиха да лагеруват, докато вождът им отиде на разузнаване, а щом се стъмни, потеглиха. Оставиха конете си под надзора на няколко пазачи. И аз лежах при тях с вързани крака и ръце. Успях да си освободя ръцете, а после и краката. Измъкнах се, бързо се отправих към тайната стълба и слязох в долината. Минах покрай вас, взех ви за неприятелите ни, дотичах дотук и заварих повечето от работниците, събрани в палатката; съобщих им за нападението. Първият, който се опита да влезе, беше застрелян.
— Проклятие! — извиках аз. — Нещастна история! А според думите ви негодниците могат всеки миг да се появят. Трябва да се въведе ред.