Олд Файерхенд! Колко често съм слушал край лагерния огън да величаят и него, и подвизите му! Той минаваше за един от най-изтъкнатите уестмъни, ловци и следотърсачи и, което беше още по-важно, бе човек с несъмнена честност, когото дори смъртните му неприятели не смееха да упрекнат в някаква неблагородна постъпка. Беше се скитал дълги години из Дивия Запад и понастоящем живееше на север, като предводител на група ловци на животни с ценна кожа.
Доколкото знаех, дружбата на този човек с Винету датираше от юношеските години на моя червенокож брат. Уестмънът беше поддържал дружески отношения още с Инчу-чуна; двамата бяха предприемали продължителни пътешествия и бяха преживели немалко опасности. В годините след смъртта на Инчу-чуна взаимната симпатия между Винету и Олд Файерхенд бе останала неизменна. Те бяха и останаха наистина сърдечни приятели — въпреки значителната разлика във възрастта им. Олд Файерхенд беше загърбил вече най-хубавите години в живота и сега караше петдесетте.
Колкото и странно да е, повечето сведения за Олд Файерхенд бях получил от други хора. Моят червенокож брат говореше изключително рядко за него, а и когато говореше, вършеше това според мене с известна боязън и резервираност, които ми бяха непонятни. Който не познаваше добре Винету, навярно си мислеше, че аз самият съм причината, защото вождът не е искал да нарани моите чувства чрез по-честото споменаване на по-възрастния си приятел. Но това е напълно погрешно. Знаех, че Винету не можеше да бъде толкова дребнав в отношенията си с мен. Следователно неговото поведение трябваше да има други причини, но какви, нямах абсолютно никаква представа. Винету не желаеше да говори по този въпрос и … това ми беше достатъчно.
По време на моите скитания из целия Запад ми се беше случвало неведнъж да чувам името си редом с името на Олд Файерхенд; но въпреки всичко досега пътищата ни не се бяха срещали, колкото и горещо да желаех да се запозная с този прочут мъж. Затова сега радостта ми, че моето желание най-сетне щеше да се сбъдне, беше още по-голяма.
Вярно, че отначало имах път в съвсем друга посока. Нали трябваше да придружа златотърсачите, една задача, която съвсем не беше лесна. Но успях да отведа хората здрави и читави до целта им, разбира се, не без някои опасни приключения. След това продължих да яздя сам, отначало през Канзъс, а после и през Небраска, през териториите на сиусите, от преследването на които неколкократно ме беше спасявала бързината на Хататитла. Винету ми беше казал, че пътят ми из онзи район ще ме отведе до новооткрити и разработвани петролни залежи, чиито собственик се казвал Фостър. Там имало и магазин, от който можело да се купи всичко необходимо.
Според моите пресмятания трябваше да се намирам вече близо до колонията край петролните залежи. Знаех, че тя носеше името Ню Венанго и се намираше в една от онези клисури, наричани „блъфс“. Техните стръмни склонове се врязват в прерията и обикновено през тях минава рекичка, която или изчезва безследно сред скалите, а може би и постепенно пресъхва върху водопропускливата почва, или пък, ако водната маса е по-значителна, носи водите си към някоя по-голяма река. Но досега не бях забелязал Никакъв признак по осеяната с яркожълт слънчоглед равнина, по който можеше да се заключи за близостта на подобна долина. Конят ми се нуждаеше от почивка. Аз самият бях изморен и така съсипан от продължителната езда, че все по-силно и по-силно копнеех за целта на днешното си пътуване, където можех да си отпочина хубаво един цял ден и същевременно да попълня моите попривършили се вече муниции.
Вече се бях отказал да достигна целта си същия ден, когато Хататитла отметна глава и изпусна въздуха през ноздрите си по онзи особен начин, с който истинският прериен кон съобщава за приближаването на някакво живо същество. С леко дръпване на юздата накарах черния жребец да спре и се заобръщах на гърба му, за да огледам хоризонта във всички посоки.
Не бе необходимо да търся дълго време. Настрани от мен съзрях двама ездачи, които сигурно ме бяха вече забелязали, защото подкараха конете си в галоп право към мен. Понеже разстоянието между нас беше твърде голямо, за да мога да различа подробности, аз извадих бинокъла и за мое учудване видях, че единият от двамата ездачи очевидно беше момче.
Мътните го взели, дете тук посред прерията! — ми мина през ума и отново прибрах револвера и ловджийския си нож, които предвидливо бях приготвил за употреба. След това зачаках.
С известно съмнение заоглеждах собствената си външност, която наистина не притежаваше нито едно от онези качества, изисквани от джентълмена в обществото. С течение на времето ботушите ми бяха започнали да се усмихват все по-широко, кожените ми панталони бяха лъснали от бизонска лой и маста на миещата мечка, понеже бях възприел похвалната привичка на всички ловци да използват крачолите на панталоните си по време на ядене като кърпа за изтриване на ръцете. Чувалоподобната кожена ловджийска риза, понасяла с удивителна пожертвувателност всички въздействия на въздуха и влагата, ми придаваше вида на пострадало от атмосферните влияния бостанско плашило, а траперската шапка на главата ми бе не само изгубила цвят и форма от дъжд, вятър и слънце, но за нейна беда изглежда бе изпитвала интимното запознанство с различни лагерни огньове. Почти се страхувах, че момчето можеше да се изплаши от външния ми вид.