— Я не ме будалкай! Любопитен съм да знам какво ли пък може да има за даване такъв негодник! Не стига, че е подъл и безчестен, та чак да ти се приплаче, ами после за отмъщение подпалва и петрола!
В този момент не бях способен да пророня нито дума. Аз подпалвач? Но човекът изглежда счете мълчанието ми като последствие от гузната ми съвест, защото продължи:
— Виждате ли как се изплаши! Да, много добре знаем как стоят нещата! Ако не се махнеш незабавно, ще получиш куршум!
Той насочи пушката си към мене. Тогава му викнах ядосано:
— Какво те прихваща! И дума не може да става за умишлен пожар. Това ужасно нещастие е резултат от собствената ви немарливост.
— Знам, знам. Омитай се! Или искаш да стрелям?
— Щях ли да спася момчето с риск за собствения си живот, ако бях извършил това престъпление?
— Само го усукваш! Ако си искал, можел си да спасиш всички! Но сега всички изгоряха най-мизерно! На ти наградата!
Той стреля по мене. Възмущението ми ме закова на мястото, където стоях. Не направих никакво движение да избегна куршума и добре че постъпих така, защото той се беше целил лошо. Не можа да ме улучи. Пръстите ми потръпнаха в желанието да му отговоря с някой точно изпра тен куршум. Но не го сторих, а му обърнах гръб и се заизкачвах бавно обратно по склона, без да се огледам нито веднъж. Горе се качих на коня си и го подкарах. Когато те обвиняват в престъпление, вместо да ти благодарят, че си спасил някому живота, трябва просто да плюеш и да си тръгнеш.
Втора глава
На път към Олд Файерхенд
На следващия ден достигнах една низина в прерията Гревъл, където щяхме да се срещнем с Винету. Обаче бях принуден да го чакам цяла седмица. През това време не ми се наложи да търпя лишения, защото имаше дивеч в изобилие. А в местността никак не ми беше самотно и скучно, тъй като из нея шареха отделни групи сиуси и се налагаше непрекъснато да бъда в движение, за да не бъда открит от тях. Когато пристигна Винету и му съобщих за присъствието на сиусите, той се съгласи с предложението ми веднага да продължим пътя си.
Както вече казах, аз се радвах много, че най-сетне ще се запозная с прочутия Олд Файерхенд. Пътят до него не беше безопасен. Това ни стана ясно още на следващия ден, когато се натъкнахме на следа от един индианец, който едва ли можеше да бъде нещо друго освен разузнавач.
Огледахме внимателно земята. Конят на червенокожия е бил завързан за колче и беше изпасал полусухите стръкчета на прерийната трева. Ездачът бе лежал на земята и си беше играл с колчана за стрели. При това една от стрелите му се беше счупила и той съвсем в разрез с обичайната индианска предпазливост бе оставил двете парчета на земята. Винету ги взе, за да ги разгледа. Стрелата не беше ловна, а бойна.
— Намира се по пътеката на войната — каза той. — Но е още млад и неопитен, иначе щеше да скрие издайническите парчета, а пък и следите от стъпките му не изглеждат да са от възрастен мъж.
Един поглед към продължаващите по-нататък следи бе достатъчен, за да ни докаже, че червенокожият бе напуснал това място неотдавна; ръбчетата на отпечатъците бяха още съвсем ясни, а смачканите стръкчета трева не бяха успели да се изправят съвсем.
Продължихме по дирята, а сенките ставаха все по-дълги и по-дълги. Започна да се стъмва и ние се видяхме принудени да слезем от конете, ако не искахме да изгубим следата.
Присъствието в тази местност на индианец, тръгнал по пътеката на войната, ми се струваше опасно. Според изчисленията ми се намирахме приблизително на един ден път югоизточно от форт Ниобрара, построен преди няколко години на едноименната река. Бях ходил вече там, и то бях останал една цяла зима, поради което познавах сносно местността.
Ами ако червенокожите крояха нещо срещу този преден пост? Подобна мисъл никак не беше изключена, още повече че такива нападения не се числяха към редките събития. Не бива човек да си създава кой знае каква представа за един форт. Няколко блокхауза и складови помещения, разположени на хълм, издигащ се над околната равнина, и заобиколени наоколо от палисада — това е обикновено всичко.
Едно такова „укрепление“ в никакъв случай не правеше някакво поразително впечатление дори на индианците, които общо взето са в по-неблагоприятно положение в сравнение с превъзходно въоръжените гарнизони. За да не се дразнят червенокожите, обикновено в подобен форт не се оставяха многочислени защитници, а освен това командващият получаваше по правило строгото нареждане да спечели доверието на индианското население чрез въздържаното си поведение.