В мирно време фортовете в индианските земи имаха най-често твърде невойнствен вид. Живеещите наблизо червенокожи с удоволствие издигаха палатките си пред вратите им, за да се занимават с разменна търговия или … да просят. Понякога идваха и индианци от други племена, които живееха по-надалеч, за да търгуват с плодовете на лова си срещу тютюн и други желани предмети.
Всъщност пътят ни към Олд Файерхенд трябваше да ни отведе доста по-далеч на изток от форта, отвъд Ниобрара Ривър. Но първо, за самите нас щеше да бъде от полза да знаем кой се намира зад гърба ни — нещо, което винаги е много важно в Дивия Запад — и второ, човечността изискваше да предупредим гарнизона на форта, в случай че го заплашва опасност от страна на червенокожите.
Ето защо продължихме да следваме дирята, водейки конете за юздите, докато настъпващата тъмнина ни принуди да спрем. Но сега следата беше толкова прясна, че разузнавачът — както споменах, ние го считахме за такъв — не можеше да бъде далеч от нас. А понеже, доколкото познавах червенокожите, никой от тях не се отдалечава пеша на голямо разстояние от лагера си, главният отряд трябваше да се намира съвсем наблизо. По тази причина исках да претърся околността. Помолих Винету да остане при конете и се запромъквах предпазливо напред в досегашната ни посока.
Въпреки убеждението си, че червенокожите не подозираха нищо за нашето близко присъствие, аз се прикривах, доколкото беше възможно. Не бях изминал голямо разстояние, когато долових миризмата от запален огън. Червенокожите положително мислеха, че не ги застрашава никаква опасност, което междувременно ми даде повод да намаля и моята предпазливост. Продължих да притичвам от храст на храст и най-сетне се приближих до индианците дотолкова, че легнал зад един храст можех да ги преброя и да ги наблюдавам.
Наброяваха около стотина души, всички бяха изписали лицата си с бойните цветове и бяха въоръжени с колчани стрели и лъкове, но някои имаха и огнестрелни оръжия. Броят на завързаните коне бе значително по-голям от техния и това подсили подозрението ми, че индианците се канеха да плячкосват.
Тези наблюдения бяха възможни, само защото червенокожите поддържаха три огъня, около които се бяха насъбрали на групи. Светлината бе достатъчна за различаването на бойните им цветове: бяха от племето понка, които спадат към най-войнствените сродници на сиусите.
Настрани от трите огъня, но все пак озарени от отблясъците им, седяха сами двама червенокожи. Тяхното отделяне от останалите ме караше да мисля, че са вождове, и ако изобщо тук имаше нещо за подслушване, то можеше да се чуе при двамата червенокожи. Ето защо описах дъга, която ме отведе зад няколко ниски черешови дървета и храсти. Успях да се вмъкна между тях така, че шумата ме скриваше напълно. Сега лежах зад двамата предводители на такова разстояние, че можех да ги докосна с протегната ръка.
Бях пристигнал съвсем навреме, защото тъкмо в този момент единият от тях, чиято коса бе украсена с две орлови пера, а лицето му бе намазано с дебел слой боя, каза:
— Моят брат не е направил добре, като е вдигнал своя вигвам и е потеглил с воините си.
— Какво иска да каже вождът на понките? — попита другият.
— Войниците на бледоликите сигурно са станали подозрителни след изчезването на моя брат и сега ще бъдат нащрек. По-умно щеше да бъде, ако той беше останал.
— Но нека Парано размисли, че тогава нападението му над дървеното укрепление на белите щеше да ни постави между два огъня.
— Моят брат можеше да бъде спокоен. Воините на понките щяха да връхлетят толкова бързо бледоликите, че от изненада те нямаше да имат време да посегнат към оръжията си. Но сега са предупредени.
— Нека прочутият вожд остави тези съмнения. Бледоликите са като малки деца, които още не са се научили да мислят. Когато слънцето окъпе своя лик за втори път във водите на Ниобрара, скалповете на белите ще висят на поясите на червенокожите воини. Хау!
Бях чул достатъчно. Подслушаният разговор ми доказа, че все пак предположението ми се беше оказало вярно — червенокожите искаха да нападнат форт Ниобрара. Сега имахме за задача да предупредим гарнизона и да осуетим намеренията на понките.
След като бях научил най-важното, по-нататъшното подслушване беше безсмислено и само щеше да ме изложи на ненужна опасност. Ето защо бавно и безшумно се заизмъквах от храсталаците, които ми бяха служили като прикритие, и притиснат към земята, започнах да се отдалечавам от индианците.
Нощта беше напълно беззвездна, а на всичко отгоре имаше и новолуние. Затова цареше много голяма тъмнина, спуснала се пред мен като черна непрогледна стена. Оттеглянето ми бе много трудно, понеже трябваше да стане напълно безшумно и аз се придвижвах твърде бавно. В подобни случаи сетивата на уестмъна показват невероятна изостреност, която той може да придобие само след дългогодишно упражняване; за нея непосветеният човек си няма никаква представа.