Според моята преценка най-сетне се бях отдалечил дотолкова от червенокожите, че те не можеха да ме чуят. От лявата ми страна имаше някакъв храст, което разбрах всъщност по-скоро по чувството, отколкото с помощта на зрението си. Мислех да се изправя на крака, щом този храст останеше зад гърба ми и после бързо да се върна при Винету, който сигурно се беше разтревожил вече за мене. Но това не ми било писано да стане толкова лесно.
Тъкмо бях завил зад храста и се канех да се изправя, когато непосредствено пред себе си забелязах две светещи точки. Веднага схванах каква беше работата. Докато се отдалечавах от лагера на индианците с тихо пълзене, някой друг се промъкваше към него от другата страна също така нечуто. Не бях доловил абсолютно никакъв шум, а и другият не ме беше чул. Но отлично знаех следното: той положително беше забелязал очите ми, също както и аз бях видял неговите много добре — вследствие напрягането на зрението те издават фосфоресциращ блясък.
Едва бе минала тази мисъл през ума ми и върху мен се нахвърли огромна черна сянка. Небеса, ама че здравеняк беше той! Въпреки тъмнината скокът му беше пресметнат толкова точно, че се озовах на гърба си преди да мога да предприема каквото и да било. Дясното му коляно тежко притисна гърдите ми, докато лявата му ръка стисна гърлото ми така, че щях да изгубя съзнание. А в същото време десният му юмрук бе стегнал двете ми ръце като в менгеме.
Но аз нямах намерение да се оставя да бъда „очистен“ без никаква съпротива. Присвих крака близо до тялото си и с мощен тласък го изхвърлих нагоре, така че противникът ми бе принуден да пусне гърлото ми и аз се озовах легнал настрани. И сега започна такава борба, за която си спомням и до ден днешен с тръпки на ужас.
През време на моя скитнически живот се бях срещал вече с много противници и не един от тях ми беше създавал големи затруднения. Най-тежкият и опасен двубой беше може би онзи с Винету, който съм описал в първия том на този мой приключенски разказ. Но и той не можеше да се сравни с тази безмилостна, безмълвна схватка всред най-дълбока тъмнина.
Да, това беше наистина безмълвна схватка. По понятни причини нямах намерение да обръщам вниманието на червенокожите върху себе си, затова и се стремях с всички сили да не причинявам шум. И моят противник изглежда се ръководеше от същата мисъл, защото не издаваше никакъв звук. Чувах само учестеното му дишане.
Когато се изхвърлих нагоре, той се видя принуден да пусне гърлото ми. Моментално използвах това преимущество. Разтваряйки лактите си с внезапно движение настрани, успях да освободя дясната си ръка. С бързината на мисълта ръката ми се стрелна към пояса за ловджийския нож. Но противникът ми несъмнено бе почувствувал движението ми, защото лявата му ръка веднага стисна мускулите на десницата ми над лакета с такава сила, че щях да изкрещя, и изпуснах ножа.
Движението ми изглежда бе напомнило на моя неприятел, че и той притежава нож. тъй като веднага ми пусна ръката и от своя страна бързо посегна към пояса си. Не можах, разбира се, да видя това, а просто го предположих. Но онова, което бе направил той, можех да свърша и аз. Светкавично сграбчих десницата му над лакета и я притиснах така, че ми се стори да чувам пращенето на костта. И това не реши изхода на схватката в моя полза. Вярно, че противникът ми се видя принуден да изпусне ножа си също като мене, но в следващия миг отново ме сграбчи за гърлото и го стисна толкова силно, че дъхът ми секна. Междувременно не му останах длъжен, а така го избоксирах в стомаха, че болката го принуди отново да освободи гърлото ми.
Колко време продължи схватката, не можех да кажа и по-късно. В действителност тя едва ли е отнела повече от една минута, но на мен ми се стори цяла вечност. Едно беше сигурно: този път си имах работа с човек, който не само че ми беше равностоен, но може би дори ме превъзхождаше.
Признавам си, че това убеждение ме изпълни с особена ярост, а също така и със срам. У мен се беше пробудила гордостта на уестмъна. Тя удвои енергичността на усилията ми. Същевременно усетих, че силите ми бяха почти на изчерпване. Трябваше веднага да предприема нещо, ако не исках схватката да приключи с поражението ми.
Събрах последните си сили и за един миг ми се удаде да освободя и двете си ръце. Сграбчих противника си с лявата ръка за гърлото, а с дясната му нанесох удар в слепоочието — разбира се, можех да различа дали ударът ми попадна където трябва. Пръстите на моя неприятел се отпуснаха и ме освободиха.