Едва си бях поел дъх и веднага направих онова, което счетох за единствено правилно в моето положение — с няколко бързи скока се втурнах настрани и се хвърлих на земята, треперейки от напрежение с цялото си тяло. И това бе направено съвсем навреме! Защото изобщо не бях успял да зашеметя противника си. Откъм мястото, което бях напуснал току-що, дочух тъп шум, също като че ли някое тежко тяло се бе хвърлило на земята с всичка сила. После стана тихо, съвсем тихо, не долавях нищо друго освен силните възбудени удари на собственото си сърце.
Лесно можеше да се отгатне какво се беше случило. Юмручният ми удар бе направил противника ми небоеспособен за секунда. После той се беше съвзел и се бе хвърлил с нова сила върху мене — или поне върху мястото, където бях преди малко. Но щом почувствувал, че там няма никой, той постъпил точно като мене — останал да лежи неподвижно на земята. Във всеки случай си е казал, че съм му избягал и че е безсмислено да търси неприятеля си при царящата тъмнина.
Що се отнасяше до мене, и през ум не ми минаваше да се залавям отново с непознатия, дори и да имах някакви изгледи за успех. Бях направил едно откритие, което ме смая в момента. Сега спокойно размислих над него. Човекът, с когото се бях счепкал, не беше индианец, както си бях помислил отначало, а бял. Когато го бях сграбчил за гърлото, ръката ми бе усетила допира, на твърде голяма брада, а тъй като индианците не носят бради, изводът се налагаше от само себе си. И освен това заключих, че ставаше въпрос за някой човек, който също така бе имал намерението да се промъкне до червенокожите, но моето появяване му беше попречило.
Какво ли щеше да предприеме сега другият? Дали все още ме дебнеше на мястото, където се бяхме разделили? Вероятно не! Цялата случка показваше, че си имах работа с изключително разсъдлив човек, и ако преценявах правилно противника си, той едва ли беше много нещастен, че работата бе приключила по този начин. Аз също бях радостен, че съм се отървал от него.
Но все пак се налагаше да се върна на мястото на схватката. Не биваше да оставям там ножа си, който бях изтървал, най-малкото заради червенокожите. Срещу намерението ми имаше само един довод: ами ако другият разчиташе, че ще потърся ножа си и ме очакваше? Но въпреки това — трябваше да рискувам.
С изключителна предпазливост се приближих към полесражението. Беше ми необходим цял половин час, за да се убедя, че другият не беше вече тук, и още половин час, докато претърся сантиметър по сантиметър цялото място. Ловджийският ми нож беше изчезнал — вероятно противникът ми го беше намерил, докато е търсел своя и го беше взел.
През време на този час не бях никак спокоен, заради намиращите се наблизо червенокожи. Отдъхнах си с облекчение, когато най-сетне можех да се оттегля. Върнах се при Винету, колкото бе възможно по-бързо. Бяха изминали почти три часа от моето тръгване и беше съвсем ясно, че Винету очакваше да научи резултата от разузнаването ми с голямо напрежение, макар и да не го издаде с нито една дума. Но въпреки това най-напред безмълвно хванах юздата на моя Хататитла и се насочих навътре в прерията. Понеже поведението ми трябваше да си има своите важни причини, Винету ме последва незабавно.
Щом счетох, че звукът от конските копита не можеше вече да достигне до индианския лагер, аз се метнах на седлото и подкарах коня си в тръс. Винету ме последва мълчаливо. Едва когато бяхме изминали около две мили, дръпнах юздата на жребеца си и слязох. Винету направи същото. Спънахме предните крака на животните, така че да могат да пасат свободно, но без да се отдалечават твърде много, а после седнахме на земята, без да палим огън.
Сега най-после бе дошло времето за пояснения и аз споделих преживяванията си с Винету. Той не ме прекъсна нито веднъж. Само докато му описвах безрезултатната си схватка с тайнствения непознат, каза учудено:
— Уф! Нямаше да го повярвам, ако не ми го беше казал моят брат Шарли най-сериозно! Винету не познава досега нито един бледолик, който би могъл да се мери с Олд Шетърхенд. Нека моят брат продължи!
След като свърших разказа си, настъпи дълго мълчание. Беше толкова тъмно, че не можех да виждам фигурата на моя приятел, въпреки че седеше съвсем близо до мен. А пък още по-малко можех да наблюдавам впечатлението, което му направи моята история.
Отдавна бях привикнал на мълчаливия характер на Винету, И тъй като все още не идваше никакъв отговор от негова страна, аз се приготвих да спя. Тогава край мен се разнесоха думите: