— Тревата на прерията вехне в слънчевата жар и копнее за прохлада и свежест.
Винету замълча, а и аз не продумвах нищо, любопитен да чуя, какво щеше да последва. След известно време той продължи:
— Но ето че идва нощта с нейната роса и уталожва копнежа на жадуващата природа.
След повторна пауза той продължи думите си, наподобяващи монолог:
— Както изсъхналата трева на прерията жадува за росата, така жадува и Винету да си отмъсти на Парано, белия вожд. Сега най-после възмездието е близо.
Аз подскочих изненадано.
— Бял вожд ли?
— Да. Нима моят брат не е чувал досега нищо за Парано, жестокия вожд на атъбаските? Никой не знае откъде се е появил, но той е много силен воин и беше приет в Съвета на племето на червенокожите мъже. След като всички посивели глави отидоха при Маниту, Великия Дух, той получи калюмета на вожд и оттогава събра много скалпове. Но после бе заслепен от Злия дух, започна да се отнася към воините си като към презрени негри и затова бе принуден да избяга. Оттогава той живее при понките и ги е водил към много велики подвизи. Сега се кани с тях да нападне и ограби дървените укрепления на бледоликите, както е успял да научи преди малко моят брат Шарли.
— Откъде познава моят червен брат този човек?
— Томахокът на Винету се е срещал с неговия, но бледоликият е много коварен. Той не се бие честно. Но сега се изпречва пред Винету за последен път. Маниту го дава в ръцете на апача и никаква земна сила не е в състояние да спаси Парано! Хау!
До себе си чух шум, който се причинява, когато някой се изтегне на земята. Значи Винету не желаеше да разговаря повече на тази тема. В края на краищата не беше и нужно, защото бе съвсем ясно какво трябваше да правим на следващия ден и без да си губим времето в празни приказки.
Затова се завих в одеалото си, за да спя. И все пак някои неща, ако не и всичко, ми бяха неясни. Как се беше срещнал моят червенокож приятел с Парано? И с какво белият си беше навлякъл лютата омраза на Винету, който иначе беше настроен толкова помирително? Тези въпроси оставаха открити. Но тъй като приятелят ми не желаеше да ги споделя, аз не си блъсках повече главата. Винету не искаше да говори и това ми беше достатъчно. Щом му дойдеше времето, той сигурно щеше да наруши мълчанието си.
Когато се събудихме призори, изядохме по едно парче сушено бизонско месо и после се качихме на конете. Не се бяхме уговаряли какво ще правим, но бях убеден, че мислехме еднакво. Необходимо беше да предупредим гарнизона на форта. При това не биваше да тръгваме в тази посока, която по всяка вероятност щяха да изберат и понките. Иначе много лесно можеха да се натъкнат на следите ни и да заподозрат нещо. Пресметнато от мястото, където бяхме сега, фортът се намираше най-малко на един ден път в северозападна посока. Следователно заради индианците трябваше да потеглим най-напред на север. Едва след като към обед достигнахме поречието на Ниобрара, щяхме да завием на запад.
В продължение на часове яздихме през прерия, която бе покрита с трева, като само тук-там по нея растяха и храсталаци, и слънцето беше слязло вече твърде ниско над хоризонта, когато най-после пред нас се появи фортът.
Форт Ниобрара е разположен много благоприятно. Издигнат е на открит хълм, който се спуска на север стръмно към реката. От другите страни е заобиколен от равен открит терен, така че за индианците поне през деня щеше да бъде невъзможно да изненадат гарнизона, при условие, че постовете си гледаха добре работата. Но и през нощта нямаше да бъде лесно да се нападне форта. Вярно че имаше новолуние, което значително улесняваше приближаването на неприятеля. Но ако гарнизонът беше нащрек, нападателите сигурно щяха да понесат големи загуби, преди да успеят да се прехвърлят през палисадата.
Бях успял да чуя действително, че понките разчитаха много да изненадат гарнизона, който не подозираше нищо за заплашващата го опасност. Но ако досега това беше така, то в момента ние се канехме да им объркаме сметките и без да се колебаем нито миг, се заловихме за работа. Избрахме си за лагер едно оградено от храсти място, откъдето имахме свободна гледка към обширните ливади, опасали предната страна на форта на около миля разстояние. Винету слезе на земята и върза своя Илчи, а аз продължих да яздя към форта сам.
Извън оградата не се забелязваше жив човек, но докато се изкачвах на коня си по лекия наклон на хълма, забелязах, че фортът не беше без охрана, защото при отворената му порта се беше облегнал един постови с карабина в ръка.