Олд Файерхенд си пое дълбоко дъх.
— Well, това се казва мъжка дума! Наистина не сте злопаметен. Нека ме изяде първата гризли, която ми се изпречи на пътя, ако не запомня завинаги вашето великодушие.
— Да не говорим за това! — махнах с ръка. — Десницата, която вчера ме бе притиснала така тежко, сигурно ще ми стори в бъдеще не една добрина.
Полковникът бе гледал цялата интермедия неразбиращо. Няколко думи му разясниха всичко и той направи най-умното, което можеше да се направи при това положение — удари го на шега.
— Heavens! — засмя се той. — Това е най-големият виц, който съм чувал от години! Двамата най-големи приятели на Винету полагат върховни усилия да си извият взаимно вратовете! Ненадминато … това е един път … ха-ха-ха!
Ние нямахме друг изход, освен да се присъединим към смеха му и по този начин въпросът се приключи.
Попитах Олд Файерхенд как се е натъкнал на понките, на което той ми отговори:
— Историята не е дълга. Започнаха да ни се свършват мунициите и аз се отправих насам, за да закупя барут. Полковникът ми спомена подозренията си и аз му предложих да отида на разузнаване. Започнах да яздя по следите на оттеглилите се индианци и така се озовах близо до лагера им. При опита си да се промъкна до тях, се натъкнах на вас и затова не можах да изпълня намерението си. Но все пак ми стана ясно, че червенокожите наистина са хвърлили око на форта и се върнах бързо. Пристигнах преди два часа и обсъдих с полковника мерките, необходими за посрещането на индианците. За съжаление не знаехме времето на нападението. Тогава се появихте вие и сега сме информирани и по тази точка. Знаем, че понките трябва да се очакват утре рано сутринта.
— И какво мислите да правите?
— Това са стотина червенокожи типове, с които няма да се церемоним много. Ще ги избием.
— Но това са хора, сър! — подхвърлих аз.
— Да, оскотели хора — отвърна той. — Слушал съм достатъчно за вас и знам, че дори и в най-голяма опасност сте снизходителен към такива негодници. Но аз съм на друго мнение. Ако бяхте преживели онова, което съм преживял аз, никой нямаше да може да разказва истории за това, как Олд Шетърхенд щади враговете си. А пък щом става въпрос за бандата на Парано, изменника, стократния убиец, който ги предвожда, тогава несъмнено томахокът ми трябва да ги смаже. С него имам да оправям сметки, сметки, написани с кръв.
— Имате право — заяви полковникът. — В случая пощадата е неуместна.
— Добре, няма да ви противореча — казах аз. — Но не мислите ли, че е по-добре да изчакате с решението си, докато Винету също ни изложи мнението си по този въпрос?
— Egad! Почти го бях забравил! Не казахте ли, че чака вън в края на храсталака?
— Да, и сега ще го доведа, за …
— Stop! — намеси се Олд Файерхенд. — Оставете аз да се погрижа за това! Твърде много се радвам на срещата ни.
— Нямам нищо против. Ще остана тук. На човек като вас сигурно не е необходимо да описвам точно мястото, където се е разположил Винету. И така ще го намерите.
— All right! — С тези думи той грабна бобровата си шапка от пирона и излетя през вратата.
След като дойде и Винету, най-напред се нахранихме. После обсъдихме с подробности как да посрещнем червенокожите най-добре.
За да улесним още повече промъкването им към форта, външният пост щеше да се прибере, а и иначе щяхме да създадем впечатлението, че гарнизонът нищо не подозира за застрашаващата го опасност. Всеки човек щеше да получи освен пушката с щик един револвер и закривен нож. Важно беше да насолим неприятеля още при първото нападение така, че да му нанесем възможно най-големи загуби, които да го принудят да се откаже от намеренията си и желанието за подобни дяволии.
Най-важното беше не само да посрещнем понките, както му се полага, но и още при първоначалното объркване да се втурнем между редиците им. В гарнизона имаше десет души драгуни. След първия залп те трябваше да се метнат на конете си и да предприемат атака извън форта, което несъмнено щеше да засили объркването сред червенокожите, промъкващи се към форта без конете си.
Индианците обикновено не нападат преди зазоряване. Нямахме основание да допуснем, че този път ще направят изключение, ала все пак трябваше да бъдем готови на всичко. Затова целият гарнизон зае места зад палисадата с пушки в ръце още в полунощ. Хората се бяха разпределили по другите три страни, тъй като едва ли можеше да се очаква нападение откъм реката. Въпреки това, за да предотвратим всяка изненада, поставихме един пост и откъм реката.
Времето течеше мъчително бавно и ни се струваше, че всеки петнадесет минути се проточваха мудно като цял час. Търпението ни бе подложено на сериозно изпитание, понеже не се случваше абсолютно нищо, което да ни послужи като признак за приближаването на индианците. Все пак знаехме много добре, че нейде навън стотина кръвожадни червенокожи изчакваха момента да се нахвърлят върху нас.