Най-сетне утринният здрач настъпи, появи се и лека мъгла, която благоприятствуваше намерението на индианците да се промъкнат към форта. За нас обаче тя бе твърде неприятна, защото ни пречеше да наблюдаваме свободно наоколо. Но за щастие видимостта бързо се подобри. Не след дълго ни беше вече възможно да наблюдаваме поне горната част на ширналия се пред нас склон. Но никакъв индианец не искаше да се покаже.
Най-сетне долу, сред мъгливите изпарения в подножието на хълма, макар и отначало неясно започна да се откроява широка тъмна сянка. Постепенно контурите й се очертаваха все по-ясно и по-ясно — понките идваха.
— Have care — внимание! — прошепна Олд Файерхенд. — Да не се стреля, преди да съм дал заповед!
Безформената сянка се беше превърнала вече в безредно вървяща човешка тълпа. Червенокожите положително бяха много сигурни в себе си, защото не се приближаваха в разтеглена линия, опасала целия хълм, а повечето от тях вървяха, образувайки гъста маса от човешки тела. Беше настъпил решителният миг.
Намираха се вече на разстояние от около петдесет метра, когато се разнесе гласът на Олд Файерхенд:
— Огън!
Нашият залп изтрещя и веднага в отряда на индианците настъпи страшно объркване. Не бяха очаквали такъв прием. За миг настана тишина, но после въздухът потрепера от див рев, бойния вик на сиусите, и те се втурнаха към оградата с размахани томахоки.
— Огън! — заповяда Олд Файерхенд за втори път и отново изпразнихме пушките си срещу връхлитащите нападатели.
— Да излизат конниците! — Викът на уестмъна успя да се наложи над рева на червенокожите. Веднага бе отворена вратата и десетте драгуна излетяха навън, спуснаха се по хълма и се врязаха в най-гъстите редици на неприятеля.
Иззад оградата пращах в масата от нападатели куршум след куршум от моята карабина Хенри, но се стараех да не убивам противниците ни, а само да ги изваждам извън строя. Когато изстрелях и последния си куршум, аз се огледах. Не можах да видя Винету и Олд Файерхенд, които преди това бяха до мене. Както разбрах по-късно, те веднага се прехвърлили през палисадата и нападнали врага. Сега и аз захвърлих Мечкоубиеца и карабината Хенри, които само щяха да ми пречат. Непосредствено след драгуните бе изскочила навън и половината от останалия гарнизон; с револвер в дясната ръка аз се затичах след тях. Зад мен вратата бе отново затворена.
Изненадани в първия момент и под натиска на драгуните, индианците бяха отблъснати до подножието на хълма.
Там обаче бяха спрени от Парано, който нямаше намерение да се откаже толкова бързо от една победа, считана от него вече за сигурна. Въпреки че отрядът му бе отслабен значително чрез двата ни залпа, той все още имаше предимство. Поне по числеността си хората му ни превъзхождаха повече от два пъти.
Преминавайки покрай убити и ранени, аз се втурнах към полесражението. Винету и Олд Файерхенд се намираха в най-гъстите редици на неприятелите.
Достатъчно добре познавах Винету и не му обърнах внимание. Но затова пък със сила си проправих път до Олд Файерхенд, чийто вид сега ми напомняше за онези стари юнаци, за които често бях чел като момче с такова въодушевление. Той стоеше изправен с широко разтворени крака, войниците на форта подгонваха индианците към бойната му секира, която, въртяна от силната му исполинска ръка, при всеки удар строшаваше черепа на някой от неприятелите ни. Дългите му като грива коси се развяваха около главата му, а по лицето му се четеше необуздана сигурност в победата.
В този миг сред тълпата на индианците зърнах Парано и се помъчих да се добера до него. Отбягвайки ме, той се приближи до апача, но не му се срещаше и с него. Винету забеляза това, хвърли се към вожда на понките и извика:
— Парано! Нима атъбаското куче иска да избяга от Винету, вожда на апачите? Устата на земята ще изпие кръвта му, а ноктите на лешоядите ще разкъсат тялото на предателя!
Той захвърли томахока, измъкна бързо ножа от пояса си и сграбчи белия вожд за гърлото. Но му беше попречено да нанесе смъртоносния удар.
Когато Винету, противно на привичката си, се нахвърли върху понка с тези заплашителни думи, Олд Файерхенд отправи поглед натам и видя лицето на неприятеля си. Това стана за не повече от секунда, но ловецът все пак разпозна човека, когото мразеше до дъното на душата си, когото бе търсил дълго време напразно, с неуморно постоянство; този човек се мярна сега най-после пред очите му.