— Тим Финети! — извика той, разблъска с ръце индианците около себе си, сякаш бяха тръстикови стебла, втурна се към Винету и сграбчи издигнатата му за удар ръка.
— Чакай, братко, този човек е мой!
Парано замръзна на мястото си от уплаха, като чу да назовават истинското му име. Но щом разпозна Олд Файерхенд, той се изтръгна от ръката на Винету, чието внимание се беше раздвоило, и се втурна да бяга като изстрелян от тетива на лък. В този миг и аз се освободих от индианеца, с когото се бях счепкал по време на тази сцена, и се понесох след беглеца. Трябваше да го пипна. Наистина, лично аз нямах с него сметки за разчистване, но дори и да не си беше заслужил куршума като фактически подстрекател за това нападение, то аз знаех вече, че е смъртен враг на Винету. А току-що станалият инцидент ми даде да разбера, че залавянето на белия вожд на понките имаше голямо значение и за Олд Файерхенд.
Двамата също така се бяха затичали едновременно, за да го преследват. Обаче се виждаше, че няма да могат да намалят преднината, която имах пред тях, още повече, че в същото време забелязах с какъв превъзходен бегач си имам работа. Безспорно Олд Файерхенд беше майстор във всички умения, които изисква животът в Запада, но той не беше вече в онези години, които благоприятстват такова надбягване на живот и смърт, а Винету, както сам ми разказа по-късно, изгубил време, защото стъпил накриво и се препънал.
За мое задоволство забелязах, че Парано направи грешката да бяга стремглаво в права посока, без да разпределя силите си както трябва. Неговото объркване му попречи да последва старата привичка на индианците — да бяга в зиг-заг, докато аз се опитвах да пестя сили и да прехвърлям по-голямата част от усилията при тичането ту на левия, ту на десния си крак; този начин на бягане винаги ми беше носил предимство.
Другите двама изоставаха все повече назад, така че не чувах вече тежкото им дишане зад гърба си. А сега се разнесе и гласът на Винету от доста голямо разстояние:
— Нека Олд Файерхенд спре! Моят бял брат ще залови жабата на атъбаските и ще я убие. Краката му са като вятъра и никой не може да му избяга.
Нямаше как да се обърна, за да установя дали разгневеният ловец се подчини на тези думи. Парано бе достигнал вече края на площта, осеяна с храсталаци и аз трябваше да насоча цялото си внимание към него, за да не го изгубя из очи.
Сега се бях приближил до беглеца на двадесетина крачки. Ако той успееше да навлезе дълбоко между храстите, можеше да ми избяга. Ето защо се напрегнах още повече и след малко летях толкова близко зад него, че долавях задъханото му пъхтене. Нямах у себе си друго оръжие освен изстреляните револвери и ловджийския си нож. Извадих ножа от пояса си.
В този момент Парано внезапно отскочи настрани, за да ме пропусне да профуча покрай него с пълна скорост и после да ме нападне в гръб. Но аз очаквах този номер и в същия миг също извих настрани, така че двамата се сблъскахме с все сила, при което ножът ми се заби до дръжката си в тялото му.
Сблъскването бе толкова силно, че и двамата паднахме на земята, откъдето Парано вече не стана, докато аз скочих веднага, понеже не знаех дали е смъртно ранен. Обаче той не се помръдваше и не забелязах у него никакви признаци на живот. Поемайки дълбоко дъх, аз измъкнах ножа си.
Парано не беше първият неприятел, когото убивах; тялото ми носеше различни спомени за някои не съвсем щастливо завършили схватки с обитателите на американските степи, калени в много битки, но сега в краката ми лежеше бял, паднал мъртъв от моето оръжие. Не можех съвсем да се освободя от едно подтискащо чувство. И все пак той несъмнено си бе намерил справедливо смъртта и не заслужаваше съжаление.
Докато все още обмислях какво да взема със себе си в знак на победата, долових зад гърба си бързите стъпки на човек. Моментално се хвърлих на земята. Опасенията ми се оказаха излишни, защото бе Винету, който, разтревожен за мен като истински приятел, все пак ме беше последвал и сега спря до мен.
— Шарли е бърз като стрелата, а ножът му улучва сигурно целта. — каза той, като видя убития на земята. — Няма ли да се накичи моят брат със скалпа на атъбаска?
Погледнах Винету изненадано.
— Нали знаеш, че никога не взимам скалповете на неприятелите.
— Тогава той е мой! — извика Винету с такъв гневен тон, какъвто никога досега не бях чувал от устата му.
В следващия миг той се хвърли върху убития, който лежеше по гръб, подпря дясното си коляно в гърдите му и с три движения на ножа смъкна кожата с косата от главата му.