След няколко часа почивка ние потеглихме отново. Конете ни се носеха в такъв бодър тръс, сякаш знаеха, че на едно определено място ги очаква няколкодневна почивка. Изминахме така значително разстояние, когато заедно с настъпващия вечерен здрач се приближихме толкова много до планинската верига, издигаща се зад долината на Манкицита, че теренът започна да се изкачва нагоре. Сега яздехме покрай рекичката в една клисура, която очевидно щеше да ни изведе перпендикулярно към Манкицита.
— Стой! — разнесе се внезапно глас нейде отстрани из храстите и в същото време между клонаците към нас се насочи дулото на карабина. — Каква е паролата?
— Храбро!
— И?
— Потайно — изрече Олд Файерхенд паролата, като острият му поглед се мъчеше да проникне сред гъсталаците. При последната дума клоните се разтвориха и пропуснаха да мине един човек, при чийто вид бях обзет от радостна изненада.
Под плачевно надвисналата периферия на филцовата шапка, чиято форма, възраст и цвят биха причинили големи затруднения и на най-прозорливия човек, сред гъстата растителност на сплъстената сивочерна брада стърчеше нос с толкова застрашителни размери, че би могъл да се използва като колче за слънчеви часовници с всякаква големина, по чиято сянка да бъде отчитано времето. Вследствие на буйния растеж на брадата, с изключение на този обонятелен орган, създаден с такова разточителство, от останалите части на лицето се виждаха само две малки хитри очички, надарени изглежда с изключителна подвижност, които бързо се местеха между мен, Винету и Олд Файерхенд с израза на шеговито лукавство.
Тази горна част бе разположена върху тяло, което оставаше скрито до коленете в една стара ловна дреха от кожа на козел, изработена очевидно за някоя значително по-едра фигура. Ето защо малкото човече имаше вида на дете, което бе облякло за собствено удоволствие нощницата на дядо си. Изпод тази предостатъчно дълга дреха надничаха две сухи сърповидни крачета. Те бяха напъхани в легинси, украсени с ресни и толкова вехти, че сигурно бяха окъсели на човечето още преди десетина години и сега позволяваха свободно да се видят чифт ботуши с високи и широки кончови, където в случай на нужда можеше да се помести и целият им собственик.
В ръката си човечето държеше стара пушка, която имаше извънредно голяма прилика с някоя цепеница, и като го гледах как се приближава в този си вид и с известно достойнство, не можех да си представя по-съвършена карикатура на прериен ловец.
— Сам Хокинс? — извика Олд Файерхенд. — Какво ти е станало на очите, та ми искаш паролата?
— Нищо им няма, сър! Обаче държа постовият да показва от време на време, че не я е забравил. Добре дошли в нашия дом, мешърз! Ще има да се радват, много ще се радват. Ще се побъркам от щастие, че виждам отново моя някогашен „гринхорн“, наричан сега Олд Шетърхенд, и Винету при това, великия вожд на апачите, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!
Тъй като бях скочил на земята, за да го поздравя, той ми подаде и двете си ръце и така пламенно ме притисна към ловната си дреха, че тя изпращя като празен сандък, а после издаде напред покритите си с гъсти косми устни, за да ме целуне; с едно извъртане, без да губя присъствие на духа, успях да се изплъзна от тази нежност. Тъмната му някога брада беше доста посивяла.
— И аз се радвам сърдечно и искрено да те видя пак, скъпи Сам — заявих му аз, казвайки истината. — Но я ми отговори, не си ли разказвал на Олд Файерхенд, че ме познаваш и си бил мой учител?
— Разбира се, че съм му разказвал.
— А ти не ми каза, че тук ще срещна моя добър Сам Хокинс!
Този приятелски упрек бе отправен към Олд Файерхенд и траперът ми отвърна с усмивка:
— Исках да те изненадам. Впрочем тук при мен ще завариш и други двама твои добри познати.
— Да не би да са Дик Стоун и Уил Паркър, които не се отделят от Сам?
— Да. Твоето появяване ще достави на двамата голяма радост. Но… какво е положението, Сам, кои от нашите хора са си у дома днес?
— Всички без Бил Бълчър, Дик Стоун и Мак Флечър, ако не се лъжа, които излязоха, за да „правят месо“. И малкият сър дойде отново.
— Знам, знам, че пак е тук. Иначе как беше? Имаше ли червенокожи?
— Благодаря, благодаря, сър; не мога да си спомня да съм виждал някакви червенокожи, макар че — добави той, като посочи към допотопното си пушкало, — „Лиди“ се намира в добро настроение и отлична форма.
— А примките?
— Донесоха ни добра плячка, много добра, ако не се лъжа. Можеш сам да се убедиш, сър. При вратата ще намерите малко вода, ако не се лъжа.