Избрах за своя цел най-отдалечения край на котловината и закрачих между храстите и скалите, които почти винаги образуваха отвесна стена, а понякога дори надвисваха над котловината. В тази стена забелязах многобройни отвори, закрити с животински кожи, които вероятно водеха към жилищни или складови помещения.
Докато се разхождах така безцелно, съзрях на една издадена скала, на която човек можеше да се изкачи, малка колиба, направена от чворести клони. От нея вероятно се откриваше хубава гледка над долината и затова реших да се изкатеря до там. Скоро намерих ако не пътечка, то поне стъпки от хора, които си бяха проправяли път до нея. Проследих ги.
Беше останало съвсем малко разстояние до колибата, когато забелязах, че от ниската и тясна врата се измъкна човешка фигура, която едва ли е могла да бъде смутена от моето появяване, защото човекът изобщо не ме видя, а гърбом към мен се приближи до ръба на скалата и като засенчи очите си с ръка, се загледа надолу.
Той носеше пъстра ловна риза от дебел плат и легинси, които бяха украсени с ресни покрай външния си шев от кръста чак до долу. Малките мокасини бяха обшити богато със стъклени перли и бодлите на бодливото свинче. Косата му бе привързана около главата с червена кърпа, а ешарп от същия цвят заместваше пояса.
Щом се изкачи на малката платформа, непознатият долови шума от стъпките ми и бързо се обърна. Истина ли беше или измама? Бях радостно изненадан.
— Хари! Нима е възможно? — И вече се отправих с бързи крачки към момчето.
Но погледът му беше сериозен и студен, нито една черта по обгореното му от слънцето лице не издаваше радостно вълнение от моето появяване.
— Ако не беше възможно, нямаше да ме срещнеш тук, сър — отвърна той. — Но основание за един такъв въпрос имам по-скоро аз, а не ти. Кой ти разреши да влезеш в нашия лагер?
Нима бях заслужил такова посрещане? Отвърнах му с една-единствена дума, още по-студено и спокойно от него:
— Pshaw! — След това заслизах внимателно обратно, обръщайки му гръб.
Продължих безгрижно обиколката си и едва след известно време се приближих към мястото за лагеруване. Междувременно се беше свечерило. В средата на обширната котловина гореше с високи пламъци буен огън, около който се бяха насъбрали всички обитатели на крепостта без намиращите се извън нея. И Хари бе заел мястото си сред мъжете; скоро забелязах, че във всяко едно отношение той беше равноправен с тях. Както ми се стори, сега той ме оглеждаше със съвсем други погледи.
Разказани бяха не едно и не две лично преживени приключения, които слушах с голямо внимание, докато най-сетне се надигнах, за да видя по стара привичка какво прави конят ми. Напуснах огъня и закрачих в тъмнината, над която се разстилаше звездното небе така приветливо и ясно, сякаш милионите му светлинки не изпращаха лъчите си към тази земя, където най-високо развитите същества бяха застанали едно срещу друго с оръжие в ръка, за да си оспорват един другиму правото на съществуване.
Тихо радостно изцвилване в края на храсталаците, опасващи потока, ме накара да отида при Хататитла, който ме беше познал и сега потри нежно глава о рамото ми. Двойно по-мил ми беше станал, откакто ме пренесе през огън и вода: притиснах страната си до шията му и започнах да го галя по стройният и кадифен врат.
Едно кратко изпръхтяване, познато ми като предупредителен знак, ме накара да погледна настрани. Някаква човешка фигура се приближаваше към мен и аз забелязах движението на крайчеца на обвитата около главата кърпа. Това беше Хари.
— Извинявай, ако те смущавам — прозвуча сега гласът му малко несигурно. — Мислех си за Хататитла, комуто дължа живота си, и много ми се прииска да поздравя доброто животно.
— Ето го, тук е. Няма да смущавам поздрава с присъствието си. Good night!
Обърнах се да си вървя, но едва бях направил десетина крачки, когато дочух полугласно повикване:
— Сър!
Спрях се. Хари ме последва колебливо, а своеобразното потрепване в гласа му издаде смущението, което той не можеше да преодолее така бързо.
— Аз те обидих!
— Така ли? — отвърнах аз хладно и спокойно. — Заблуждаваш се. Навярно спрямо теб бих могъл да изпитвам снизходителност, но не и обида.
Измина доста време, докато той намери думи, за да отговори.
— Тогава прости ми за моето заблуждение!
— С удоволствие. Свикнал съм хората постоянно да се заблуждават в мен.