Докато изговаряше тези думи, той отново нахлупи на главата си шапката и перуката. Сега изобщо нямахме време за подобни спомени и дълги речи, защото иззад всяко дърво можеше да изсвисти стрела или пък да изщрака спусъкът на някоя карабина. Преди всичко беше необходимо да предупредим лагера и да обърнем вниманието на ловците на Олд Файерхенд върху присъствието на индианците. Ето защо подканих Хокинс:
— Сам, сега ще трябва да действаме, иначе понките ще се появят тук преди да се усетим. Най-важното е да предупредим Олд Файерхенд и останалите. Освен това ми се струва уместно да се огледаме за главните сили на червенокожите, за да разберем точно какъв им е броят и да вземем съобразно с това нашите мерки.
— Прав си, сър! — кимна Сам. — Това е уместно, ако не се лъжа! Залагам мокасините си срещу чифт балетни пантофки, че в скоро време тук ще има по-голям брой червенокожи мъже. Върви с малкия сър в крепостта и предупреди нашите хора, а аз ще тръгна обратно по дирите на двамата индианци, за да разбера нещо повече от онова, което ни казаха досега червенокожите.
— А няма ли да е по-добре, Сам Хокинс, ако ти отидеш при татко? — попита Хари. — Ти се оправяш по-добре с капаните, а пък четири очи виждат повече от две.
— Хмм! Щом мистър Хари иска това, тогава трябва да изпълним желанието му, ако не се лъжа. Но ако работата тръгне наопаки, да не изляза аз виновен.
— Никой няма да те вини, старче — увери го момчето. — Нали знаеш, че обичам да действам самостоятелно. Ела, сър!
Хари заряза дребния трапер и започна да се промъква напред из гъсталака. Последвах го. Въпреки че обстоятелствата изискваха да насоча цялото си внимание към околността, не можех да не обръщам внимание и на поведението на момчето, което се провираше безшумно през храсталаците с ловкостта на опитен уестмън. Всяко негово движение представляваше картина на най-напрегната предпазливост.
Другояче не можеше и да бъде. Той сигурно е бил запознат още от дете с живота на ловците, сигурно е получавал впечатления, които са изострили сетивата му, закалили са чувствата му, а и бяха дали такава необикновена насока на неговия жизнен път.
Може би около един час се бяхме провирали непрекъснато напред, когато излязохме на друга боброва колония, чийто обитатели обаче не се виждаха навън.
— Тук бяхме поставили капаните, които видяхме преди у червенокожите, сър, а по-нататък нагоре Би Форк се разклонява и първоначално имахме намерение да стигнем дотам. Но изглежда нещата ще се променят, защото виждаш ли, следите се насочват към гората, от която са излезли. Трябва да ги проследим.
Той се накани да продължи, но аз го задържах.
— Хари!
Момчето ме погледна въпросително.
— Не е ли по-добре да се върнеш и да оставиш останалото на мене? — попитах аз.
— Откъде ти идва подобна мисъл?
— Знаеш ли какви опасности биха могли да ни очакват?
— Защо да не знам? Невъзможно е да са по-големи от онези, с които съм се борил и които съм преодолявал.
— Бих желал да те запазя жив и здрав! — замолих го аз.
— И аз искам да остана и ще остана жив и здрав. Или може би си мислиш, че само видът на някой нашарен с бои човек може да ме изплаши?
Отново продължихме. Сега се отдалечавахме от реката и се промъквахме между стройните дънери на вековна гора. образувала гъст зелен свод над покритата с влажен мъх земя, където отпечатъците от стъпки се забелязваха много лесно. Липсваха ниски храсти.
В този момент Хари, който постоянно беше начело, се спря. Сега можеха да се различат следите от четирима души, които бяха вървели заедно и на това място се бяха разделили. Двамата, които бяхме срещнали, носеха всички свои оръжия. Тъй като предполагах, че тук се бяха събрали голям брой техни съплеменници, принудени само от някакво важно начинание да предприемат този далечен поход през териториите на враждебно настроени племена, ми хрумна мисълта, че подобно начинание би могло да е във връзка с осуетеното нападение над форта. По всяка вероятност това беше един от онези походи на отмъщение, когато индианците полагат всички усилия да компенсират някое поражение или някаква загуба.
— Какво ще правим? — попита Хари. — Тези нови следи водят в посока на нашата крепост, която не бива да излагаме на опасността да бъде открита. Ще ги последваме ли или ще се разделим, сър?
— А тази четворна диря сигурно отвежда до лагера на червенокожите, които засега се крият и изчакват завръщането на съгледвачите си. Преди всичко трябва да потърсим главния отряд, за да получим сигурни сведения за числеността и намеренията на неприятеля. Входът на нашия „замък“ се охранява от пост, който несъмнено ще изпълни дълга си, за да запази тайната ни.