— Имаш право. Да вървим напред!
От височината, по която се изкачваше речното корито, гората се спускаше доста навътре в равнината и беше пресечена на места от дълбоки каменисти улеи, където буйно вирееха папрат, диви къпини и мечо грозде. Тъкмо се приближавахме към една от тези падини, когато усетих мирис на изгоряло и се опитах предпазливо и с удвоено внимание да проникна с погледа си колкото се можеше по-навътре в гората. Най-сетне забелязах съвсем лека и тънка струйка дим, издигаща се право пред нас към короните на дърветата, която често се прекъсваше или съвсем изчезваше като в някаква капризна игра. Този дим можеше да произхожда само от индиански огън.
Задържах Хари и му посочих моето откритие.
— Скрий се зад онези храсти. Ще поогледам тези хора!
— Защо да не дойда и аз?
— Един е достатъчен. При двама опасността от откриване е двойно по-голяма.
Той кимна в знак на съгласие и внимателно заличавайки всяка следа, тръгна настрани, докато аз започнах да се промъквам към падината, търсейки прикритие от дърво на дърво.
Долу седяха или лежаха съвсем близко един до друг толкова много червенокожи, че падината едва ги побираше. При нейния изход бе застанал неподвижно като бронзова статуя млад дългокос воин, а също така съзрях по един пост и от двете страни на падината, но за щастие те не бяха забелязали моето приближаване.
Опитах се да преброя лагеруващите индианци и ето защо погледът ми започна да се спира на всеки един от тях. Но изведнъж се сепнах изненадан. Най-близо до огъня седеше… нима беше възможно?… Белият вожд Парано или Тим Финети, както го беше нарекъл Олд Файерхенд. Твърде ясно бях видял лицето му през онова утро след битката при форт Ниобрара, за да е възможно да се лъжа сега. И все пак почти се обърках, защото от главата му се спускаха великолепни дълги коси, а нали Винету му беше взел скалпа и не го беше свалял от пояса си нито за минута! Дали този подлец не бе възкръснал от царството на мъртвите?
В този момент постът, застанал от тази страна на падината направи една-две крачки към мен и аз трябваше да се оттегля по най-бърз начин от скалния отломък, зад който се бях скрил.
След като се добрах щастливо до Хари, аз му направих знак с ръка да ме последва и закрачих обратно по нашия път до онова място, където следите се разделяха. Оттук нататък продължихме да следваме новата диря, която, като преминаваше през гъстата преплетена растителност, се насочваше към долината, откъдето бяхме пристигнали вчера, преди да бъдем спрени от Сам Хокинс. Сега ми стана ясно, че понките бяха получили подкрепления и ни бяха преследвали по петите, за да си отмъстят. Нашето забавяне докато оздравее Олд Файерхенд, им беше дало време да съберат всички свои сили. Не можех да проумея защо заради нас тримата се бяха събрали толкова много въоръжени воини, ако не исках да допусна, че Парано знае за съществуването на колонията на ловците и че намеренията му засягаха всички нейни членове.
Двамата червенокожи съгледвачи ни бяха проправили добре пътя, така че ние се придвижвахме сравнително бързо напред. Изглежда се намирахме вече близо до долината, която трябваше да ни пресече пътя, когато иззад един гъст храсталак долових тихо звънтене. С един жест накарах Хари да се скрие, после бързо легнах на земята и се отправих в указаната посока по заобиколен път. Следващото необичайно нещо за тази околност, което съзрях, беше една купчина от железни капани за бобри, край които се появиха и две криви крачета, обути в грамадни ботуши. Като продължих да пълзя, забелязах и дълга възголяма ловна дреха, на чийто горен край се беше опряла широката измачкана периферия на допотопна филцова шапка, а малко настрани от тази периферия се виждаше бодливата щръкнала четина на сплъстена брада.
Това беше дребосъкът Сам. Но как се беше озовал тук, когато мислех, че вече отдавна се намира в крепостта? Във всеки случай не беше трудно да се научи. Трябваше само да го попитаме. И докато се промъквах, колкото се можеше по-безшумно към него, аз предварително се наслаждавах на уплахата му от подобно неочаквано нападение.
Тихо, съвсем тихо посегнах към карабината му, която лежеше до него и запънах ръждясалия й спусък. При изщракването на спусъка Сам се обърна толкова бързо, че надвесените клонки смъкнаха шапката и перуката му, а като видя собствената си пушка, насочена към него, под приличния му на папагалска човка нос, сияещ във всички цветове на дъгата, се показа доста голяма дупка, разширяваща се от смайване все повече и повече.