Хари измъкна оръжието от пояса си и ми го показа.
— Ти явно си добър стрелец, сър, но от този стар пистолет едва ли ще улучиш дънера на хикория от петнадесет стъпки. А нали видя в Ню Венанго как умея да боравя с това желязо. Можеш да си представиш колко съм се упражнявал, за да бъда сигурен в улучването на целта си. Умея да си служа с всички оръжия; но когато става въпрос за индианска кръв, вземам само този пистолет; защото съм се заклел да заплатя с живота по на един индианец всяка прашинка от барута, изстрелял онзи смъртоносен куршум. Струва ми се, че не съм много далече от изпълнението на клетвата си. Пистолетът, убил майка ми, е и оръжието на моето отмъщение!
— Получил си го от Винету, нали? — подхвърлих аз.
— Говори ли ти за това?
— Да.
— Всичко ли ти разказа?
— Нищо друго освен казаното току-що от мен.
— Да, от него е. Но седни, сър! Ще научиш само най-важното, макар и цялата работа да не е от онези, за които са необходими много думи.
Момчето се настани до мен, огледа внимателно лежащата под нас котловина и започна:
— Баща ми е бил главен лесничей отвъд, на Стария континент и е живял заедно с жена си и един син щастливо, докато настъпило времето на политическите размирици, които излъгали надеждите на немалко добри хорица и вкарали баща ми в такъв водовъртеж, от където успял да се измъкне само с бягство. Пътуването през океана струвало живота на жена му и когато стъпил на сушата, се озовал в нов свят, без средства и познати; заловил се за първата предложена му работа — тръгнал към Запада като ловец, оставяйки сина си на заможно семейство, където малкият бил приет като собствено дете.
Изминали няколко години, изпълнени с опасности и приключения, които направили от татко уважаван от белите уестмън, пред когото обаче враговете треперели. Тогава един ловен поход го отвел на север до Кикур, сред племената на асинибойните и там той се срещнал за пръв път с Винету, дошъл заедно с Инчу-чуна от Уайоминг, за да вземе край горното течение на Мисисипи свещена глина за калюметите на своето племе. Те гостували на вожда Та-ша-тунга, станали приятели и се запознали във вигвама му с Рибана, дъщерята на вожда. Тя била хубава като зорницата и миловидна като планинската роза. Никоя друга от дъщерите на асинибойните не умеела така добре да щави кожите, нито пък така чисто да шие ловни дрехи като нея; а когато отивала да донесе дърва за огъня, стройната й фигура крачела през равнината като фигурата на царица, а от главата й се спускала дългата й коса почти до земята. Тя била любимка на Великия Дух и гордост на племето си — младите воини горели от страстното желание да вземат скалповете на неприятелите си, за да могат да ги сложат в нозете й.
Ала никой от тях не намерил благосклонност в погледа й, защото тя обичала белия ловец, макар че той бил много по-възрастен от всички, които я искали за жена. От тях Винету бил най-младият, почти още момче.
И в душата на белия се била вселила любовта. Той бдял над главата на Рибана и разговарял с нея като с дъщеря на бледоликите. Тогава една вечер Винету се приближил до него.
— Белият човек не е като другите деца на своя народ. От техните уста лъжите падат като пшеничени зърна от някой чувал. Но той винаги е казвал истината на Винету, неговия приятел.
— Моят червенокож брат притежава силната десница на възрастен воин и въпреки младостта си е най-мъдрият край огъня на съвещанието. Той не жадува за кръвта на невинните и аз съм му подал ръка за приятелство. Нека той продължи да говори!
— Моят брат обича Рибана, дъщерята на Та-ша-тунга, нали?
— Тя ми е по-скъпа от стадата в прерията и скалповете на неприятелските воини.
— И той ще бъде добър към нея и няма да й говори грубо, а ще й отдаде сърцето си и ще я закриля от злите бури в живота?
— Ще я нося на ръце и ще бъда винаги край нея в опасност и беда.
— Винету познава небето и знае имената и езика на звездите. Но звездата на неговия живот залязва и в сърцето му се възцарява тъмна нощ. Той искаше да отведе Розата на Кикур във вигвама си и да слага уморената си глава на гърдите й, когато се завръща от пътеката на бизоните или от селата на враговете си. Но очите й са огрели с любовта си неговия брат, а устните й изговарят името на добрия бледолик. Апачът ще напусне страната на щастието и краката му ще тъпчат в самота край бреговете на Пекос. Ръката му никога няма да докосне главата на жена, а ухото му никога няма да чуе гласа на собствен син. Но той пак ще се върне по времето, когато еленът минава през теснините и ще види дали Рибана, дъщерята на Та-ша-тунга, е щастлива.