Не знам колко съм лежал така. Настъпи денят и отново се свечери и пак стана светло и тогава чух наблизо тихи стъпки. Изправих се и — о, радост! Съзрях татко и Винету, и двамата в изпокъсани дрехи и покрити с рани. Били са победени от многочисления враг, завързани и отвлечени, но успели да се освободят и да избягат.
Хари замълча като пое дълбоко дъх, отправи безжизнения си поглед нейде в далечината. После отново се обърна към мен и ме попита:
— Сър, майка ти жива ли е още?
— Да.
— Какво би направил, ако някой я убие?
— Ще оставя работата в ръката на закона.
— Добре. Ами ако тази ръка е твърде слаба или твърде къса, каквато е тук, в Запада? Тогава човек дава на заем на закона собствената си ръка.
— Има разлика между наказание и отмъщение, Хари! Наказанието е необходима последица от извършването на несправедливост и е тясно свързано с понятието за човешка и божия справедливост. А отмъщението с нещо грозно и отнема на човека висшите достойнства, които са му дадени за разлика от животните.
— Можеш да говориш така, само защото в жилите ти не тече индианска кръв — не се съгласи с моето поучение момчето. — А щом човек доброволно се откаже от тези достойнства и се превърне в кръвожаден хищник, тогава имаме право да се отнасяме към него като към звяр и трябва да го преследваме, докато го достигне куршумът на отмъщението. Когато онзи ден положихме в земята двете мъртви и ги спасихме от нападенията на лешоядите, в сърцата ни нямаше друго чувство освен чувството на пламтяща омраза към убиеца на нашето щастие и клетвата, изречена от Винету с дълбок и гневен глас, беше наша обща клетва:
„Вождът на апачите разрови земята и намери стрелата на отмъщението. Ръката му е силна, кракът му е бърз, а томахокът му е остър като светкавица. Той ще търси и ще намери Тим Финети, убиеца на Розата на Кикур, и ще вземе скалпа му заради живота на Рибана, дъщерята на асинибойните.“
— А доказа ли се, че Тим Финети е бил убиецът? — осведомих се аз.
— Той беше! В първите минути на боя, когато изненаданите чернокраки си помислили, че ще бъдат победени, той застрелял скъпите ни същества. Винету го видял, хвърлил се към него, изтръгнал му оръжието и щял да го убие. Но бил сграбчен от другите и след отчаяна съпротива бил победен и вързан. За да се подиграят с него, му оставили изстреляния пистолет. По-късно той ми го подари. Така пистолетът премина в мои ръце и никога не съм се разделял с него, независимо дали кракът ми стъпва по паважа на градовете или по тревата на прерията.
— Трябва да ти кажа … — опитах се да започна аз. Но Хари ме прекъсна с рязко движение на ръката.
— Знам какво искаш да ми кажеш и съм си го казвал сам вече хиляди пъти. Но това е безполезната мъдрост на разума. Никога ли не си чувал легендата за „flatsghost“, Духа на прерията, който се носи заедно със страшните бури над равнините и унищожава всичко, що се опита да му противостои? В тази легенда е скрит дълбок смисъл, който иска да ни каже, че необузданата воля трябва да залее равнините като разбушувало се море, преди законите и редът на цивилизованите държави да могат да пуснат корен тук. И в моите жили се плиска една вълна от онова море и аз трябва да се подчинявам на нейната неотразима воля, макар и да знам, че и аз самият ще бъда погълнат от тази стихия.
Думите на Хари бяха изпълнени с предчувствия и след тях последва дълбока тишина на размисъл, която прекъснах най-сетне с едно възражение. Момчето мислеше, говореше и действаше като възрастен човек. Това ми беше неприятно и ме отблъскваше. Започнах да му говоря кротко. Той ме слушаше внимателно и поклащаше глава. После с голямо красноречие ми описа впечатлението, оставено в душата му от онази страшна нощ, описа ми своя млад живот, в който той е бил подхвърлян между толкова противоречивите райони на цивилизацията и Дивия Запад и най-после ми стана ясно, че нямах право да го осъждам.
В този момент отдолу се разнесе остро изсвирване. Хари прекъсна разговора и каза:
— Татко събира хората. Хайде да слезем! Време е да се заловим с пленника.
Изправих се и го хванах за ръката.
— Хари, ще изпълниш ли една моя молба?
— С удоволствие, стига да не искаш нещо невъзможно от мен.
— Остави го на мъжете!
— Точно това ми е невъзможно. Хиляди пъти съм си пожелавал да застана лице в лице с убиеца и да мога да го запратя в ръцете на смъртта. Хиляди пъти съм си представял този час с всички пъстри краски, с които разполага човешкото въображение. Този час е целта на живота ми, наградата за всички страдания и лишения, които съм преживял и с които съм се борил, а сега, когато съм така близо до изпълнението на най-голямото си желание, искаш да се откажа от него? Не, не и пак не!