— Стой! Спрете! Тук не е гълъбарник, където всеки може да си влиза и излиза, както му се ще. Кой си ти, белия, и какво търсиш тук?
— Немец съм и искам да се срещна с търговеца, който се намирал в тази местност — отвърнах аз.
— Тогава търси си го! Нямам работа с теб. Измитай се!
— Но, сър, бъди така разумен и ми дай някои сведения, ако можеш. Човек гони от вратата си по този начин само скитници.
— Много е вярно туй, дето го каза и тъкмо затова ви гоня.
— Значи ни смяташ за скитници?
— Yes!
— А защо?
— Това си е моя работа. Не е необходимо да ти го казвам. Думите ти, че си немец, са във всеки случай лъжа!
— Истина е.
— Pshaw! Един немец няма да се осмели да дойде толкова далече, освен ако не е Олд Файерхенд.
— Аз бях при него.
— Ти? Хм м! А къде е той?
— В лагера са, на два дни път оттук, отвъд Манкицита в планините. Може би си чувал за него.
— Веднъж при мен беше някой си Дик Стоун и наистина ми беше казал, че трябва да язди горе-долу толкова време, за да стигне до Олд Файерхенд, към чиито хора се числеше и той.
— Дик Стоун е мой приятел.
— Възможно е. Но въпреки това не мога да ти имам доверие, защото си заедно с индианец, а сега времената са такива, че човек предпочита да не пуска у дома си хора с подобен цвят на кожата.
— Ако този индианец влезе в дома ти, трябва да се почувствуваш поласкан, защото той е Винету, вождът на апачите.
— Винету ли? Behold, де да беше тъй! Нека ми покаже пушката си!
Винету свали Сребърната пушка от рамото си и я хвана така, че заселникът можеше Да я разгледа. Сега човекът действително се учуди.
— Сребърни гвоздеи! Наистина. А ти, белият, имаш две пушки, една голяма и една по-малка. В момента ми идва една мисъл. Да не би голямата да е мечкоубиец?
— Да.
— А по-малката — карабина „Хенри“?
— Разбира се.
— Но тогава ти си изглежда Олд Шетърхенд, който казват наистина бил немец, дошъл през океана?
— Да, аз съм.
— Тогава влизайте, влизайте бързо, мешърз! Естествено, че такива хора са ми добре дошли. Ще получите всичко, каквото желаете, стига да го притежавам.
Дулата на пушките изчезнаха и веднага след това заселникът се появи на вратата. Той беше доста възрастен, здраво сложен мъж, по чиято външност си личеше, че се беше борил с живота, без да се остави да бъде победен. Протегна ни двете си ръце и ни въведе в блокхауза, където се намираха жена му и синът му, един як младеж. Както разбрахме, другите му два сина имали работа в гората.
Къщата се състоеше от едно единствено помещение. По стените бяха окачени пушки и различни принадлежности за лов. Върху обикновеното, изградено от камъни огнище вреше вода в железен котел. До него на една дъска се намираха най-необходимите домакински съдове. Няколко сандъка служеха за гардероби и складове за хранителни продукти, а от тавана висеше толкова много опушено месо, че петчленното семейство можеше да изкара с него няколко месеца. В предния ъгъл бяха поставени саморъчно направена маса и столове. Поканиха ни да седнем и докато навън синът се грижеше за конете ни, заселникът и жена му ни поднесоха вечеря, която съобразно условията задоволяваше всякакви вкусове. По време на яденето двамата синове се завърнаха от гората и без много да се бавят, седнаха при нас и започнаха здравата да лапат. Обаче те не взеха участие в разговора. Той се водеше изключително между бащата и нас.
— Да, мешърз — каза ни той. — не бива да ми се сърдите, че се отнесох малко грубичко с вас. Човек трябва да се пази тук от червенокожите, особено от сиусите от племето окананда, които наскоро са нападнали един блокхауз на един ден път оттук. А още по-малко пък можеш да се довериш на белите, защото насам идват само такива, които не бива да се мяркат повече из източните щати. Ето защо човек се радва дваж повече, щом види пред себе си някой път джентълмени като вас. Значи искате да намерите търговеца? Сделки ли имате с него?
— Да — потвърдих аз, докато Винету, верен на привичката си, седеше мълчаливо.
— А какви сделки? Не питам от любопитство, а защото искам да ви дам сведения.