— Да. Но кажете ни преди всичко накъде сте се отправили?
— Към форт Рендъл.
— Знаете ли пътя дотам?
— Не, но смятаме, че сме налучкали горе-долу правилната посока.
— И наистина е така. Имате ли някаква причина, за да искате да отидете там?
— И то много важна причина. Вече казах, че ние тримата избързахме напред, за да огледаме земята. Нашите семейства ни последваха и останаха да ни чакат във форт Рендъл. Достигнем ли го щастливо, спасени сме.
— Тогава късметът ви е провървял. Ние сме тръгнали в същата посока и сме в добри отношения с форт Рендъл. Можете да се присъедините към нас.
— Ще ни разрешите ли, сър?
— Разбира се! Не можем да ви зарежем в такова положение!
— Но червенокожите ни взеха конете. Ще бъдем принудени да вървим пеша, а това ще ви забави!
— Не ни остава друг изход. А сега сядайте да си отпочинете! Преди всичко ще ви дадем нещо за ядене.
Помощникът на търговеца не изглеждаше съгласен с подобно развитие на нещата. Той ругаеше тихо под носа си, мърмореше нещо за губене на време и за ненужно милосърдие. Ние обаче не му обърнахме внимание, слязохме от конете, разположихме се до тримата нещастника в тревата и им дадохме да ядат. Те се нахраниха с апетит и щом си отпочинаха, продължихме прекъснатото си пътуване, като се отклонихме от тяхната досегашна посока и свърнахме по нашия път. Те се радваха на избавлението си и с удоволствие щяха да разговарят с нас, ако бяхме по-приказливи хора.
Винету избягваше впускането в излишно дърдорене, също както и аз. Тримата се опитаха неколкократно да заговорят и помощника на търговеца, ала пак безуспешно. Срещата ни с тях го беше ядосала и той остро ги сряза. По тази причина ми опротивя още повече и ето защо започнах тайно да го наблюдавам по-внимателно, отколкото досега. Резултатът беше изненадващ.
Забелязах, как по лицето му пробягваше лека подигравателна усмивка или изразът на злорадо задоволство, когато си мислеше, че никой не го наблюдава. И винаги в такъв случай той хвърляше остър и изпитателен поглед към мен и Винету. Започнах да го следя още по-внимателно, но все пак така, че той да не забележи и успях да установя още нещо.
От време на време Ролинс се заглеждаше в един от тримата пешеходци, а щом погледите им се срещнеха, те бързо обръщаха главите си настрана, но у мен оставаше впечатлението, че в очите им припламваше някакво тайно разбирателство. Дали четиримата се познаваха, дали изобщо не бяха близки по някакъв начин? Дали неприязненото отношение на търговския помощник към тях не беше престорено?
Но пък какви ли причини можеше да има този човек, за да ни заблуждава така? Не се ли лъжех? Евънс, синът му и племенникът му трябваше дори да ни бъдат благодарни.
Странно! Честото, едва ли не свръхестествено съвпадение на чувства, мисли и възгледи между мен и апача се прояви отново и сега. Тъкмо размислях над споменатото наблюдение, той спря коня си, слезе на земята и каза на стария Евънс:
— Моят бял брат вървя твърде много пеша. Нека се качи на моя кон. И Олд Шетърхенд ще отстъпи своя жребец. Ние ходим бързо и ще вървим в крак с конете.
Привидно Евънс не искаше да приеме тази услуга, но после се съгласи с удоволствие. Синът му взе моя кон. Ролинс трябваше всъщност да отстъпи коня си на племенника, но не го направи. По тази причина племенникът се смени по-късно със сина.
Тъй като сега вървяхме пеша, не можеше да направи някому впечатление, че бяхме последни. Изостанахме назад дотолкова, че другите не можеха да чуват разговора ни, освен това бяхме достатъчно предпазливи и си послужихме с диалекта на апачите.
— Моят брат отстъпи коня си не от състрадание, а по някаква друга причина, нали? — попитах аз.
— Шарли позна — отвърна той.
— И Винету ли наблюдава четиримата мъже?
— Винету разбра, че неговият брат Шарли стана подозрителен и затова държа очите си отворени. Но още от преди му направиха впечатление някои неща.
— А кои?
— Моят брат ще се досети.
— Може би превръзките?
— Да. Един от тях си е превързал главата, а друг пък е поставил ръката си в превръзка през врата. И тези наранявания били получили при вчерашната си среща със сиусите окананда. Вярваш ли го?
— Не. По-скоро ми се струва, че тези хора изобщо не са ранени.
— Не са — потвърди апачът. — Откакто ги срещнахме, минахме покрай два потока, но те не се спряха, за да охладят раните си. А ако раняването им е измислица, тогава и нападението на оканандите и ограбването им от тях е лъжа. Наблюдава ли ги моят брат Шарли по време на ядене?