Куклуксклановецът беше човек на тридесет и няколко години с подстригана по войнишки брада. Лицето му имаше остри черти и тъмен оттенък, изглеждаше похабено от разгулен живот и издаваше у него южняка. Той се хвана с две ръце за главата, където беше ударен и го болеше, и попита:
— Къде съм? Кои сте вие?
— Тук живее Ланге, когото искахте да нападнете — поясни Олд Дет, — а аз и този млад човек сме немците, които Охлюва трябваше да открие. Виждаш, че си попаднал точно там накъдето те влечаха твоите съкровени мечти.
Човекът прехапа устни и неспокойният му поглед обходи уплашено цялото помещение. В този момент Ланге и синът му се върнаха. Донесоха няколко пръта и един трион.
— Ето и въжета за връзване, ще стигнат за двадесет души — каза бащата.
— Дайте засега само за тези двама!
— Няма да позволя в никакъв случай да ме връзвате — извика предводителя, като се опита отново да стане. Ала Олд Дет насочи веднага ножа си към него:
— Да не си посмял да мръднеш! Наричат ме Олд Дет и сигурно знаеш какво означава това. Или си мислиш, че съм приятел на робовладелците и на Клана?
— Вие сте … Олд… Дет? — заекна главатарят, силно изплашен.
— Да, момчето ми, аз съм. И така, няма да си въобразяваш излишни неща. Знам, че искаш да обесиш младия Ланге, да биеш баща му, докато му се белнат костите и после да запалиш тази къща. Ако искаш да разчиташ на някакво снизхождение, това може да стане само при условие, че се примириш със съдбата си.
— Олд Дет! — повтори главатарят, пребледнял като платно, — Тогава съм загубен!
— Още не си. Ние не сме подли убийци като вас. Ще ви пощадим живота, ако се предадете доброволно. Ако ли не, утре ще изхвърлят труповете ви в реката. Сега ще ти съобщя накратко всичко необходимо. Послушаш ли ме, тогава ще можете да напуснете този край, та дори и Тексъс, но без да се мяркате вече насам. Но не уважиш ли съвета ми, с вас е свършено. Сега ще доведа и твоите хора тук. Ще бъдат наши пленници като тебе. Ще им заповядаш да се предадат. Ако не го сториш, ще ви изпозастреляме като ято диви гълъби.
Куклуксклановецът беше завързан и в устата му бе натикана кърпа. Другият също бе дошъл на себе си, но предпочете да мълчи. И с него постъпихме по същия начин. После занесохме и двамата в леглата, където спяха Ланге и синът му, завързахме ги особено здраво, така че не можеха да се помръднат и ги завихме с одеала до раменете.
— Така — засмя се Олд Дет. — Сега комедията може да започне. Как ли ще се чудят тези типове, когато разпознаят в тези мирно спящи хора собствените си другари! Това ще им достави нечувано удоволствие. Но мистър Ланге, я ми кажете, как бихме могли да разговаряме с тях, след като ги пипнем, без те да могат да ни виждат и да ни сторят нещо? Ние обаче трябва да имаме възможност да ги наблюдаваме.
— Хмм! — обади се запитаният, — оттам — и посочи към тавана. — Таванът на стаята е направен само от един ред дъски; достатъчно е да махнем някоя от тях.
— Тогава елате всички с мене и вземете оръжията си! Ще се изкачите по стълбата горе и ще чакате, докато дойде време за действие. Но преди това да се погрижим за подходящи дървени подпори!
Скъсихме няколко пръта с триона така, че станаха съвсем подходящи за целта ни и ги събрахме на едно място, за да ни бъдат под ръка. Аз облякох дрехите на Локсмит, докато Олд Дет навлече маскировката на другия. В широкия джоб на панталоните ми се намираше желязна халка с множество ключове и шперцове.
— Изобщо няма да ги употребяваш — каза Олд Дет. — Не си нито ключар, нито крадец и несръчността ти само ще те издаде. Ще трябва да извадиш оттук истинските ключове и да ги вземеш. После ще се преструваш, че отваряш с шперца. Ножовете и револверите ще напъхваме в коланите си. Пушките ни ще останат тук при тези джентълмени, които ще изкъртят горе една дъска, докато вършим нашата работа навън: След това обаче ще трябва да се изгасят всички светлини!
Последвахме указанията му. Излязохме навън и аз заключих вратите от външната страна. Имах три ключа у себе си — от външната врата и от двете стаи. Сега Олд Дет ме инструктира още веднъж най-подробно. Щом доловихме шума от изкъртването на дъската, ние се разделихме. Той се запъти към лицевата страна на къщата, където бяха прътите, а аз прекосих двора, за да доведа скъпите си другари. Насочих се към обора. Не се движех съвсем безшумно, защото исках да ме чуят и заговорят; опасявах се да не извърша някоя грешка, ако проговоря пръв. Тъкмо когато се канех да завия зад ъгъла, от земята изникна някаква фигура, в която замалко щях да се препъна.