— Стоп! — каза човекът. — Ти ли си Локсмит?
— Yes. Трябва да тръгвате, но тихо! Оставете пушките зад обора! Достатъчни са ножовете и револверите!
— Ще кажа на лейтенанта. Чакай тук!
Той изчезна бързо. Значи бандата си имаше и лейтенант. Изглежда, че в Ку-клукс-клан царяха военни порядки. Не чаках и минута и ето че пристигна един друг. Каза ми съвсем тихо:
— Дълго се проточи тази работа. Заспаха ли най-сетне проклетите немци?
— Най-после заспаха. Но затова пък спят толкоз по-здраво. Изпиха цяла кана бренди.
— Тогава работата ни е играчка. Какво е положението с вратите?
— Всичко върви чудесно.
— Тогава да започваме. Полунощ мина вече. След един час ще дойде ред и на Кортесио. Води ни!
Зад гърба му се появи тълпа от предрешени хора, които ме последваха. Когато достигнахме къщата, до нас се приближи тихо Олд Дет. В тъмнината фигурата му не можеше да се различи от фигурата на предводителя им.
— Имаш ли специални заповеди, кептън? — попита го лейтенантът, който беше помощник-главатарят.
— Не — отвърна старият трапер по своя сигурен и убедителен маниер, — всичко ще зависи от това какво ще заварим вътре. Е, Локсмит, да опитаме вратата!
Държах в ръката си истинския ключ, но се престорих, че първо опитвам няколко други ключове. След като отворих, аз и Олд Дет се спряхме и пуснахме бандата да мине пред нас. При нас остана и лейтенантът. Когато всички се бяха намъкнали тихо в къщата, той попита:
— Да извадим ли фенерите?
— На първо време само твоя.
Сега влязохме и ние. Затворих вратата, но без да я заключвам. Лейтенантът измъкна от джоба на широките си панталони запален фенер с бленда. Костюмът му беше обшит с бели фигури, наподобяващи ловджийски нож. Бяхме преброили тринадесет куклуксклановци — следователно бяха петнадесет души заедно с двамата пленника. Всеки носеше свой собствен знак. Имаше окръжности, полумесеци, кръстове, змии, звезди, жаби, колела, сърца, ножици, птици и разни други животни. Другите стояха мълчаливо, а лейтенантът, който светеше с фенера, попита:
— Ще поставим ли пост на вратата?
— За какво ни е — отвърна Олд Дет. — Не е необходимо. Нека Локсмит заключи. Така никой няма да може да влезе.
Заключих моментално, за да не оставя на лейтенанта време за възражения, но оставих ключа в ключалката.
Сега Олд Дет каза:
— Трябва да влезем вътре всички, защото ковачите са яки като мечки.
— Днес не разсъждаваш както обикновено, кептън!
— Защото обстоятелствата са други.
Напред! Скаутът ме тикна към вратата на стаята, където се повтори същата сцена, както и при пътната врата. Преструвах се, че не мога да намеря веднага подходящия ключ. После всички влязохме в стаята. Олд Дет взе фенера от ръцете на лейтенанта и освети вратата на малката стая.
— Оттук! — нареди той. — Но съвсем тихо!
— Да извадим ли и другите фенери?
— Не, едва в стаята.
С това си нареждане Олд Дет искаше да предотврати преждевременното разпознаване на „мирно спящите хора“.
В малката стая имаше място за петнадесет човека, важно беше само да ги вкараме всичките в нея, за да избегнем обсадата и на голямата стая. Най-сетне отворих вратата. Олд Дет освети спалното помещение с фенера, огледа се и прошепна:
— Спят. Бързо вътре, но предпазливо! Лейтенантът начело!
Той дори не го остави да помисли или да противоречи, а го тикна напред; останалите го последваха, пристъпвайки на пръсти. Веднага щом и последният от тях прекрачи прага, ловецът блъсна вратата и завъртя ключа.
— Бързо прътите! — нареди той.
Те бяха съвсем наблизо. Бяхме ги скъсили така, че можехме да ги залостим косо между вратата и стената под прозореца. След като свършихме тази работа, вратата можеше да бъде изкъртена само от някой слон. Сега вече изтичах до стълбата.
— Готови ли сте? — попитах аз. — Паднаха в капана. Слизайте!
Прескачайки по няколко стъпала, останалите се озоваха при нас.
— Всички куклуксклановци са в спалнята — заяви скаутът. — Трима от вас да отидат веднага при прозореца и да подпрат капаците му с пръти. Ако някой се опита да излезе, пратете му един куршум!
Отворих отново задната врата и трима изтичаха навън. Останалите се събраха във всекидневната. Междувременно в спалнята се бе надигнал адски шум. Измамените мошеници бяха забелязали, че са заключени, бяха извадили фенерите си и на светлината им бяха открили кой лежи в леглата. Сега проклинаха, ревяха дивашки един през друг и удряха с пестници по вратата.