— Навън, изкарайте го навън! Дърветата имат клони, хубави клони, чудесни клони, здрави клони, които сигурно няма да се счупят, ако този човечец увисне на тях.
В същото време той не преставаше да ме блъска към задната врата.
— Но, сър — изкрещях в лицето му, — аз не съм клановец. Попитай мистър Ланге!
— Чудесни клони, прекрасни клони! — бе отговорът му и той ме удари отново с юмрук под ребрата.
— Искам да ме отведете в стаята при мистър Ланге! Облякъл съм тези дрехи само за да …
— Действително великолепни клони! И въже ще се намери в Ла Гранж, хубаво, наистина елегантно въже, направено от първокачествен коноп!
Той продължаваше да ме блъска и така ме удари отново в ребрата, че най-сетне търпението ми се изчерпа. Този тъпак бе в състояние да възбуди хората дотам, че наистина да ме линчуват. Ако успееха да ме изкарат на двора, там не ме чакаше нищо хубаво.
— Сър — ревнах срещу него, — няма да търпя грубиянщината ти! Искам да отида при мистър Ланге, ясно ли е?
— Великолепни клони! Несравними въжета! — закрещя той още по-силно и ме избоксира с мощен замах в ребрата.
Сега вече чашата преля. Стоварих юмрука си с всичка сила под носа му така, че сигурно би се прострял на земята, ако имаше необходимото пространство. Хората бяха притиснати плътно един до друг. Но все пак се поотвори малко свободно място. Веднага се възползвах от тази възможност и започнах да си пробивам път със сила, като ревях с цяло гърло и удрях наоколо, без да гледам. От така щедро раздаваните ритници и юмручни удари хората се поотдръпнаха поне дотолкова, че се образува малка пътечка, по която успях да стигна до стаята. Но докато се придвижвах напред по този начин, работейки непрестанно с юмруци, тясната пътечка зад мене се затваряше веднага и всички ръце, които можеха да ме достигнат, се раздвижваха така, че ударите заваляха върху мене буквално като градушка. Тежко и горко на истинските куклуксклановци, щом като един „фалшив“ бе посинен по такъв начин!
Кокалестата личност ме беше последвала по най-бързия възможен начин. Ревеше като ранен глиган и влезе в стаята почти едновременно с мен. Щом го видя, Ланге попита:
— За бога, драги сър, какво се е случило? Защо викате така? Каква е тази кръв по вас?
— Този клановец трябва да увисне на дървото! — отвърна той побеснял — Разби ми носа, изби ми два, три или четири зъба. Великолепни зъби бяха! Единствените, които имах все още отпред. Обесете го!
Сега гневът му беше по-основателен, отколкото преди, защото той наистина кървеше силно.
— Този ли? — попита Ланге, като ме посочи. — Но, сър, уважаеми сър, той изобщо не е клановец! Той е наш приятел и тъкмо нему трябва да благодарим, че пипнахме тези типове! Ако не беше той, ние и сеньор Кортесио нямаше да сме живи, а къщите ни щяха да горят.
Кокалестият опули очи и като разтвори кървящата си уста до краен предел, ме посочи и попита:
— Ако не беше … този … тук?
Това бе незабравима картина! Всички присъствуващи се смееха. Той извади кърпа и започна да трие потта от челото си и кръвта от носа си, а аз си разтривах многобройните места, по които и по-късно се забелязваха отпечатъците от кокалестите му пръсти.
— Ето, нали чу, сър? — викнах отново срещу него. — Но ти направо беше пощурял да ме видиш увиснал на въжето! А от проклетите ти удари ме болят всички кокали. Чувствувам се направо като пребито псе.
Той не можа да направи нищо друго, освен отново да отвори безпомощно уста и безмълвно да ни покаже разтворената си лява длан. На нея се намираха двата „единствени“ предни зъба, които доскоро бяха водили мирно и сигурно съществувание в разкървавената му сега уста. Повече не ми беше възможно да сдържам смеха си, защото видът му бе наистина твърде плачевен. И най-сетне можех да пристъпя към изпълнение на задачата си.
Всички налични въжета бяха вече събрани предвидливо на едно място. В ъгъла на стаята се виждаха всевъзможни върви, въжета и ремъци, готови за употреба.
— Хайде, отворете на куклуксклановците! — казах аз. — Пускайте ги един по един! Щом някой излезе, да бъде връзван моментално! Олд Дет съвсем си няма представа, защо се забавихме толкова дълго време. Впрочем шерифът трябваше да е вече тук. Нали негърът на Кортесио щеше да го доведе веднага!
— Шерифът ли? — попита Ланге учуден — Но той е тук! Изглежда, че в крайна сметка не знаете кому трябва да благодарите за получените удари. Ето, на този тук — мистър Пайк, шерифът!
Той посочи кокалестата личност.
— Дявол да го вземе, сър — кипнах аз, — ти си самият шериф? Ти ли си най-висшият чиновник на изпълнителната власт в тази хубава област? Трябва да се грижиш за реда и спазването на законността, а самият ти искаш да използваш линча! Това е нечувано! Нищо чудно в такъв случай, че членовете на Клана се осмеляват да се ширят така из този район.