— Това и правя. Но двамата с Уилям Олерт ще спечелят голяма преднина.
— Все ще ги настигнем. Струва ми се, че е все едно дали ще ги намерим един ден по-рано или един ден по-късно. Важното е да ги заловим. Горе главата! Този многоуважаван шериф ни пообърка сметките с неговите танци и дами, но можеш да бъдеш сигурен, че ще съумея да залича последиците от временния ми неуспех. Наричат ме Олд Дет. Ясно ли е?
Думите му звучаха наистина доста окуражаващо и тъй като считах, че старият трапер ще устои на думата си, помъчих се да пропъдя грижите си. Никак не ми се тръгваше сам. През време на обяда мистър Ланге повтори желанието си да пътува с нас, тъй като поне засега пътят му съвпадал с нашия. Това ми беше добре дошло.
— В мое лице и в лицето на сина ми няма да имате лоши другари — увери ме той. — Умеем да яздим и да си служим с пушките. И ако по пътя си срещнем някакви бели или червенокожи негодници и през ум няма да ни мине да избягаме. И тъй ще ни вземете ли с вас? Хайде, съгласете се!
Разбира се, че се съгласихме. По-късно дойде Кортесио, който беше спал по-дълго и от нас; бе решил да ни покаже двата коня. Въпреки болките си Олд Дет закуца към двора. Искаше сам да види конете.
— Този млад мастър твърди, че можел да язди — каза той, — но хора като мене знаят до колко бива да се доверяваш на подобни приказки. Не ми се вярва да разбира от коне. Когато купувам кон, понякога избирам онзи, който изглежда най-лошият, но аз знам, че е най-добрият. Не веднъж ми се е случвало.
Трябваше да яздя пред него на всички коне от обора, а той наблюдаваше всяко от движенията им с вида на познавач, след като предварително се беше осведомил предвидливо за цената им. И наистина, стана така, както беше казал той и както очаквах и аз: не одобри предложените ни от Кортесио коне.
— Изглеждат по-добри, отколкото са всъщност — каза той, — но само след няколко дни ще капнат. Не, ще вземем двата червеникаво-кафяви коня, които са така учудващо евтини.
— Но те са направо кранти! — възкликна Кортесио.
— Така си мислите вие, сеньор, защото — с ваше разрешение — нищо не разбирате. Тези животни са прерийни коне, но са се намирали в лоши ръце. Те са много издръжливи и ми се струва, че няма да паднат в безсъзнание, ако се наложи малко да се понапрегнат. Взимаме ги. Решено, баста!
Пета глава
В ловните полета на команчите
Девет дни по-късно петима ездачи, четирима бели и един негър, се намираха приблизително до мястото, където достигат южните граници на сегашните тексъски окръзи Медина и Увалде. Белите яздеха двама по двама един зад друг, а най-отзад следваше негърът. Двамата бели, които бяха начело, имаха почти еднакво облекло. Дрехите на по-възрастния, който беше много слаб, изглеждаха само по-износени. Двамата яздеха червеникави коне. Животните се движеха в бодър тръс и от време на време пръхтяха весело. Беше лесно да се предположи, че едно такова изморително пътуване из тези отдалечени райони бе напълно по силите им. Можеше веднага да се познае, че следващите двама ездачи бяха баща и син. И те бяха облечени еднакво, само че не в кожени дрехи като хората пред тях, а във вълнени. Главите им бяха покрити с широкополи филцови шапки. Бяха въоръжени с двуцевни карабини, ножове и револвери. Жилавата фигура на негъра бе облечена в леки дрехи от тъмно платно, а на къдравата си глава носеше почти нов лъскав цилиндър. През рамото му бе преметната дълга двуцевна карабина, а в пояса си беше втъкнал мачет — дълъг закривен нож, подобен на сабя, който се употребява особено много в Мексико.
Имената на четиримата бели са познати: това бяха Олд Дет, Ланге, синът му и аз. Чернокожият беше негърът на Кортесио от Ла Гранж, който ни беше посрещнал на вратата в онази изпълнена с приключения нощ.
На Олд Дет му бяха нужни цели три дни, за да се съвземе от контузията си, получена по такъв смешен начин. Предполагах, че се срамуваше заради своята злополука. Да бъдеш ранен по време на сражение е чест. Но да паднеш като танцуваш и да се наредиш по такъв начин е много неприятно за един храбър уестмън и старият скаут взимаше всичко това твърде надълбоко. Контузията му сигурно беше много по-болезнена, отколкото той показваше, иначе не би отложил тръгването ни с три дена. Лицето му и сега постоянно потръпваше, по което можех да разбера, че болките не го бяха оставили на мира.
Кортесио беше научил от Ланге, че двамата се канят да ни придружават. В последния ден бе дошъл при нас и ни беше попитал дали няма да му направим услугата да вземем с нас негъра Хектор. Бяхме се учудили на това искане. Кортесио ни обясни причината. Бил получил важна телеграма от Вашингтон и във връзка с това трябвало да изпрати веднага едно не по-малко важно писмо до Чиуауа. Не можел да ни даде писмото, защото трябвало да получи отговор, който нямало кой да му донесе обратно. Затова бил принуден да изпрати човек, а за тази работа нямало по-подходяща личност от негъра Хектор. Притежавал качества, които го отличавали от обикновените представители на неговата раса. Служил при Кортесио от дълги години и му бил изключително предан. Бил предприемал опасното пътуване през мексиканската граница многократно и винаги се държал храбро при всякакви опасности. Кортесио ни беше уверил, че Хектор няма да ни бъде в тежест, а напротив — в негово лице сме щели да имаме доброволен и внимателен помощник. Съгласихме се да го вземем, за което нямахме причина да се разкайваме. Хектор се оказа не само добър, но дори и отличен ездач. Това изкуство бе изучил още от времето, когато заедно с господаря си бяха живели в Мексико и той беше пазил на кон стадата добитък. Хектор беше пъргав и услужлив, яздеше винаги почтително зад нас и изглежда, че ме беше обикнал особено много. Непрекъснато ми оказваше внимание с дребни услуги, които можеха да бъдат израз само на голяма лична привързаност.