Погледите на сержанта и драгуните се спряха на мен очаквателно. Извадих шепа пури, разпределих ги между тях и им дадох огън. След като сержантът смукна няколко пъти от пурата, по лицето му се изписа голямо блаженство. Кимна ми признателно:
— Една такава пура е направо като лулата на мира. Струва ми се, че не бих могъл да се сърдя и на най-върлия си неприятел, ако насред прерията ми предложи такава пура, след като не съм пушил седмици наред.
— Щом като за тебе една пура има по-голямо значение от най-старата вражда, тогава поне не си непоправим злодей — засмя се Олд Дет.
— Не, наистина не съм. Но, сър, ще трябва да продължим пътя си и затова би било уместно да си кажем онова, което е необходимо. Видяхте ли някакви индианци или следи?
Олд Дет отговори отрицателно и попита дали може да се очаква среща с индианци по тези места.
— Разбира се! — гласеше отговорът. — Имаме пълно основание да бъдем предпазливи, защото тези подлеци пак са изровили бойната секира.
— By Jove! Лошо! За кои племена става въпрос?
— Команчите и апачите.
— Значи най-опасните! А ние яздим горе-долу между земите на двете племена. Ако ножицата се затвори, тежко и горко на онези, които се намерят между остриетата й.
— Да, затова внимавайте. Ние взехме вече всички възможни мерки. Няколко пратеника тръгнаха да искат подкрепления и провизии. Почти денонощно патрулираме надалеч от форта. Затова подозираме и всеки, когото срещнем. докато се убедим, че не е негодник. Това извинява и поведението ми към вас.
— Вече е забравено. Но каква е причината, накарала червенокожите да воюват помежду си?
— За това е виновен този проклет… извинете, сър! Може би мислите различно от мене — виновен е този президент Хуарес. Сигурно на всички ви е известно, че той бе принуден да бяга чак до Ел Пасо. Французите го преследваха. Стигнаха чак до Чиуауа и Коауила. Той трябваше да се крие от тях като миеща мечка от кучета. Гониха го до Рио Гранде и щяха да продължат да го преследват, щяха да го пленят, ако президентът от Вашингтон не се беше намесил така неразумно. Всички бяха срещу Хуарес, всички се бяха отказали от него. Дори и индианците не искаха да го знаят, макар че той е роден индианец.
— И апачите ли бяха против него?
— Не. По-точно казано, те нито бяха с него, нито бяха против него. Изобщо не взеха страна и останаха спокойни в бърлогите си. Така ги беше посъветвал Винету. техният млад, известен вожд. Но затова пък пратениците на Базен успяха да настроят команчите срещу Хуарес. Техните отряди прехвърлиха мексиканската граница и започнаха да избиват привържениците на Хуарес.
— Хмм! Искаш да кажеш, че минаха границата, за да плячкосват, да убиват и да палят! Команчите хич не се интересуват от Мексико. Техните територии и ловни полета не са от онази страна на Рио Гранде, а от тази страна. Безразлично им е кой управлява Мексико, дали Хуарес, Максимилиян или Наполеон. Но щом господа французите ги викат и насъскват срещу мирни хора, тогава няма защо да се сърдим на команчите, че по най-бърз начин се възползват от случая, за да грабят. Няма какво да обсъждаме кой носи отговорността.
— И мен не ме интересува. Накратко казано, прехвърлиха границата и започнаха да вършат точно онова, което се искаше от тях. но ето че се сблъскаха с апачите. Команчите са били винаги заклети врагове на апачите. Затова те нападнаха един лагер на неприятелите си, изпозастреляха всички, които не се предадоха и плячкосаха много палатки и коне.
— А после?
— Какво после, сър? Според индианските обичаи пленените мъже бяха вързани на кола на мъчението.
— Струва ми се, че такъв обичай едва ли е много приятен за потърпевшите. Но нека това тегне на съвестта на господа французите! Естествено апачите са се вдигнали веднага, за да си отмъстят, нали?
— Не. Те са страхливци!
— Слушай, сержанте, който твърди подобно нещо, не познава апачите. Твърдо съм убеден, че не са преглътнали спокойно нанесения им позор.
— Изпратиха само неколцина воини, за да преговарят с най-възрастните вождове на команчите. Тези преговори се водиха при нас.
— Във форт Индж? Защо пък там?
— Защото там и двете страни бяха длъжни да се въздържат от военни действия.
— Аха! Ясно. А дойдоха ли вождовете на команчите?
— Дойдоха петима вождове с двадесет воини.
— Колко апачи се явиха?
— Трима.
— Колко воини ги придружаваха?
— Сами бяха.
— Хмм! А казваш, че били страхливци! Трима души се осмеляват да минат през вражеска територия, за да се срещнат с двадесет и пет неприятели! Сержанте, ако искаш да бъдеш поне донякъде справедлив, трябва да признаеш, че това е доказателство за храброст. И как протекоха преговорите?