— Ето я причината! Погледнете онази липа, чиято кора е обелена, докъдето може да я достигне човешка ръка! А тук, какво има в земята?
Той посочи надолу към два реда забити колчета, които бяха дълги и дебели приблизително колкото моливи.
— За какво са им били тези колчета? — продължи Олд Дет с тона на учител, който занимава учениците си с нагледно обучение. — Каква е връзката между тях и обелената кора от дървото? А виждате ли малките изсъхнали парчета лико, които са пръснати наоколо? Тези колчета в земята са служили за опъване кишкита на основата. Виждали ли сте някога индиански тъкачен стан, с чиято помощ се правят мрежи, кърпи и други подобни вещи? Е, пред нас сега имате нещо такова, само че не е направен от дърво и железни щифтове. Двамата ездачи са изработили от ликото дълга лента. От разположението на колчетата може да се разбере, че е била широка горе-долу колкото длан, значи е била по-широка от колан. Индианците предпочитат да превързват раните си с подобни ленти или колани от прясно лико. Сочното лико охлажда раната, а когато изсъхне я притяга така, че придава известна устойчивост дори и на счупена кост. Струва ми се, че поне единият от двамата ездачи е бил ранен. А погледнете сега във водата! Виждате ли двете вдлъбнатини в пясъка с формата на мида? Тук са се търкаляли двата коня. Подобно нещо правят само индианските коне. Седлата са им били свалени, за да могат да се поосвежат. Това се разрешава на животните само тогава, когато им предстои тежък път. Следователно можем да приемем със сигурност, че двамата ездачи не са се бавили тук повече, отколкото е било необходимо за изработването на лентата от лико. След това са продължили. Резултатът от разследването ни е следният: пред нас се намират двама ездачи на индиански коне, от които поне единият е ранен. Бързали са толкова много, че не са позволили на конете да пият вода на онзи бряг, понеже са забелязали липата на другия. Трябвало им е лико, за да превържат раната. След като са направили превръзката, те са продължили ездата си веднага. Какво следва от това, мешърз? Понапрегни си малко мозъка! — подкани ме старият следотърсач.
— Ще се опитам — обадих се аз и сбърчих челото си замислено. — Но няма да ми се смееш, ако сбъркам!
— Разбира се, че няма. Гледам на тебе като на мой ученик, а от никой чирак не може да се очаква безпогрешна преценка.
— Тъй като конете са били индиански, предполагам, че собствениците им принадлежат към някое червенокожо племе. Нека си припомним събитията във форт Индж. Един от апачите избягал, но бил тежко ранен. Винету също напуснал форта много бързо. Във всеки случай без да се бави е последвал другия и понеже има превъзходен кон, скоро го е догонил.
— Не е лошо! — кимна Олд Дет. — Можеш ли да кажеш още нещо?
— Да. За двамата апачи най-важно от всичко е било да се доберат до племето си, да известят за нанесения им позор във форта и да предупредят, че идването на техните врагове, команчите, може да се очаква скоро. Затова са бързали толкова. Едва тук са имали време да превържат раната, още повече, те предварително са знаели къде могат да намерят лико; Затова и тук са разрешили на конете си да се освежат, а после са продължили веднага.
— Така е било. Доволен съм от тебе. Не се съмнявам, че тук е бил Винету с оцелелия парламентьор. Жалко, че закъсняхме толкова и няма да можем да проследим дирята им в тревата зад дърветата, но ми се струва, че знам в коя посока са тръгнали. Те трябва да се прехвърлят през Рио Гранде също като нас, ето защо са избрали и най-прекия път, както ще постъпим и ние. Затова ми се струва, че ще се натъкнем и на други белези, издаващи преминаването им. А сега да се огледаме за място за лагеруване, защото утре трябва да ставаме колкото се може по-рано.
Скоро опитното му око откри подходящо място, малка полянка без дървета, заобиколена от храсталак и покрита със сочна гъста трева, така че и за конете ни имаше хубава паша. Освободихме ги от седлата и ги вързахме за ласата, които бяхме взели със себе си от Ла Гранж. После скромно вечеряхме с остатъците от припасите си.
Вече многократно споменах, че отношенията ни с Олд Дет бяха подобни на отношенията между ученик и учител. Вършех всичко, каквото кажеше, защото разпорежданията и решенията му бяха винаги такива, че човек не можеше да им намери никакво слабо място. Освен това тайно се радвах, че ме смяташе за гринхорн и го оставях да играе ролята на учител, понеже му доставяше явно удоволствие. Освен това много пъти се преструвах нарочно на безпомощен и неосведомен човек, на новак, само за да му доставя радостта да блесне с познанията си.