— Говориш смели думи. Да не мислиш, че воините на команчите са зайци, по които всяко куче може да лае, когато си поиска?
— Какво каза? Куче ли? Да не би да наричаш Олд Дет куче, което може да бъде бито с тояги по всяко време? Ако си искал да кажеш това, ще те изпратя мигновено във Вечните ловни полета!
— Уф! Тук има сто мъже!
Червенокожият показа наоколо с ръка.
— Pshaw! — отвърна старият ловец. — А тук седим ние и струваме също колкото твоите сто команчи. Те всичките няма да могат да ми попречат да ти пратя някой и друг куршум. А после ще си поприказваме и с тях. Погледни! Имам два револвера. Всеки от тях съдържа по шест куршума. Четиримата ми спътника са въоръжени също така, което прави шестдесет куршума; освен това имаме пушки и ножове. Преди да бъдем победени, половината от воините ти ще трябва да умрат.
Едва ли някой дотогава бе разговарял по такъв начин с вожда. Петима мъже срещу сто! И въпреки това скаутът се държеше толкова безстрашно. Изглежда, че червенокожият не можеше да си обясни поведението му, поради което каза:
— Сигурно притежаваш амулет с голяма сила!
— Да, имам един амулет, който е носил досега на всичките ми неприятели смърт, така ще бъде и занапред. Питам те, ще ни признаеш ли за приятели, или не!
— Ават-вила ще се посъветва с воините си.
— Нима един вожд на команчите трябва да се съветва със своите хора? Не го знаех досега. Но понеже го казваш ти, ще повярвам. Ние сме вождове, които правят каквото пожелаят. Следователно имаме по-голяма власт и по-голям авторитет от теб; ето защо не можем да останем заедно с тебе край огъня. Ще възседнем конете си и ще си вървим.
Той се изправи, като все още държеше в ръце двата си револвера. И ние се надигнахме. Голямата Мечка скочи от мястото си, сякаш бе ухапан от змия. Очите му пламтяха, устните му се разтвориха така, че се показаха блестящите му зъби. Той сигурно изживяваше тежка вътрешна борба. Ако се стигнеше до насилствени действия, то ние по всяка вероятност трябваше да заплатим с живота си смелостта на стария трапер. Но сигурно и много команчи щяха да бъдат преди това убити и ранени. Младият вожд знаеше какво страшно оръжие беше един такъв револвер с въртящ се барабан, а знаеше също, че той щеше да бъде първият, когото куршумите ни щяха да улучат. Той отговаряше пред баща си за всичко, каквото се случеше; макар че при индианците няма задължителна военна служба, всеки от тях, който последва вожда си в боен поход, се подчинява на желязна дисциплина и неумолими закони. Всеки от тях би пратил синовете си на гибел, щом това му повелява военната дисциплина. Ако някой се прояви като страхливец или некадърник в битките, ако не може да се владее или не може да подчини личните си чувства на общите интереси, той бива презиран от всички. Никое друго племе няма да го приеме, дори и вражеско. Ще се скита из пусти местности, отритнат от всички, и ще може донякъде да възвърне честното си име, само ако се завърне близо до своето племе и си отнеме живота по бавен и мъчителен начин, за да покаже поне, че умее да понася болки. За него това остава единственият начин да намери отворен пътя към Вечните ловни полета. Мисълта за Вечните ловни полета подтиква индианеца да извършва неща, на които всеки друг би бил неспособен.
Вероятно такива мисли преминаваха сега през главата на червенокожия. Трябваше ли да започне сражение с белите, за да каже после на баща си, че е бил неспособен да се овладее? Или пък баща му да го научи от други, ако синът му падне убит? Да научи, че в стремежа си да играе ролята на вожд бе отказал гостоприемство на приятеля му и се беше отнесъл към него и приятелите му като към койоти? Олд Дет сигурно беше разчитал на появата на тези размисли. Лицето му не показваше ни най-малка загриженост и сега, когато беше застанал срещу червенокожия, сложил пръст на спусъка на револверите си, вперил твърд поглед в блестящите от гняв очи на вожда.
Трябва да кажа, че старият скаут се държеше просто великолепно. Бях напълно съгласен с всичко, казано от него. Ако бях на негово място, щях да се държа по същия начин или поне подобно.
— Искате да си вървите? — извика най-сетне индианецът. — А къде са конете ви? Няма да ги получите! Заобиколени сте!
— И ти заедно с нас! Помисли за твоя баща, Белия Бобър! Ако куршумът ми те улучи, той няма да покрие главата си и няма да подеме траурните песни, за да те оплаква, а ще каже: „Не съм имал син. Онзи, когото Олд Дет е застрелял, беше неопитно момче, което не уважаваше приятелите ми и не се вслушваше в гласа на разума.“ Сенките на онези, които убием заедно с тебе, ще ти препречат пътя за Вечните ловни полета, а старите жени ще отворят беззъбите си уста, за да се подиграят на предводителя, който не пощадил живота на поверените му воини, само защото не успял да се овладее. Погледни ме! Имам ли вид на човек, който се страхува? Не ти говоря така от страх, а защото си син на моя червенокож брат, на когото желая от сърце да може да ти се радва. Сега решавай! Но само една дума към хората ти, която не ми хареса или само някое непозволено движение и ще стрелям, борбата ще започне!